Интервю с участници в стачката във ВМЗ-Сопот

В хода на стачката във ВМЗ успяхме да установим връзка с немалко работници от Сопот и Карлово, особено след посещението ни в тези два града в средата на декември 2012 г. Малко след края на стачката успяхме да се срещнем с двама от работниците, с които проведохме няколкочасов разговор. Резултат от този разговор е настоящото интервю, което дава малко по-голяма яснота за положението във ВМЗ-Сопот. /Раб. глас/

Представете се

Раб.1: И двамата сме от Иганово. Обикновени работници сме. Участвахме в стачката.

 Защо и как започна стачката?

           Раб.1: Стачката не започна веднага. Може би един месец по-отрано се подготвяше, ако не и от повече.

            Раб.2: Може да се каже, че още от лятото се подготвяше. Тогава идваха министър Добрев и министър Т.Младенов. Те обещаха, че ще има заплати, ще има поръчки за предприятието, като изплащането на заплатите може да е с леко забавяне. То така и стана – първият месец (юли 2012) ги дадоха с 3 дена забавяне и повече... край. Само за септември дадоха по един аванс – 60 лв. След това тръгна процедура по приватизирането на ВМЗ. И то каква процедура – три фирми, от които за две беше ясно, че не отговарят на критериите. Остана само тая фирма „Емко“, която дойде с условието, че ще приватизира предприятието, но след като се съкратят 2000 работници. И оттам тръгна всичко.

           С какви искания започна стачката?

Раб.1: Основно за пари. Първо, когато започнахме стачката на 13 декември, поискахме един аванс и една заплата, а след Коледа и Нова година вече искахме изплащането на всичките ни дължими суми.

Раб.2: Имаше искания и за условията на труд, защото при такива температури не може да се работи. Все пак си има изисквания за влажност, за температура...

Раб.1: В Сопот няма да ти пуснат парно никога. Как ще ти го пуснат, като то е изрязано. Особено пък ако дойде частник.

Засегнат ли беше въпросът да не се съкращават хора като искане на стачката?

Раб.2: Засегнат беше, но нямаше резултат. Сега, след края на стачката, вече се обсъжда не дали да има съкращения, а колко хора ще се съкратят.

Раб.1: Реално в хода на стачката доброволно напуснаха около 300 души преди Нова година и около 600 – след Нова година, т.е. общо около 900. Сега искат да съкратят още 600 души и по този начин се приближаваме към исканията на „Емко“ за предприватизационно съкращаване на 2000 работника...

Защо не всички работници се включиха в стачката?

Раб.2: Да не се включат всички работници, повлия, че стачкуващите нямаше да получат надници за съответните дни. Стачката беше 23 дни, и тези, които участвахме дефакто сме с 23 надници назад. Това си е един работен месец.

Раб.1: Също така, бяхме задължени да водим стачката на работното място. Въпреки че не получавахме пари за времето на стачката, нямахме право да напускаме в работно време територията на предприятието. Синдикатите ни казаха, че правителството е приело нов закон да се стачкува само по работните места. Предупредиха ни, че напускането на предприятието се смята за гражданско неподчинение и „всеки сам си носи последствията“.

Също така, много от работниците се притесняваха, че ако участват в стачката, ще бъдат съкратени.

Още една причина – на мен и на колегата няма кой да ни даде пари, ако не получим заплатите си навреме. Докато на повечето от другите колеги в Иганово има някой роднина да им помага. Те повечето са от селата.

Повлия и това, че някои от синдикалните лидери по цехове въобще не излязоха да стачкуват. Това за мене е не срамота, ами не знам какво... Не можеш ти да събираш подписи за стачка, да събереш само от Иганово 800 подписа, а после като започна стачката, да излизаме само 200 човека. Но не може и да очакваш от работниците да излизат на стачка, когато синдикалният им лидер в цеха отказва да стачкува. Например синдикалният лидер от 35-ти цех в Иганово си „имал работа“ и не излезе на стачка.

Ако се бяха включили всички работници в стачката, щяха много по-бързо да се решат нещата.

Казвате, че сте били задължени да водите стачката на територията на предприятието. Но ние знаем, че през годините е имало много стачки в България, които са се водели извън работното място.

Раб.2: Да, такава беше и нашата стачка през 2009 г.Тогава си беше гражданско неподчинение. Пак по същия повод: пак забавиха заплатите, пак нямаше работа...

 Раб.1: Тогава стачката беше спонтанна, не беше организирана от синдикатите.

Раб.2: При нас проблемът е, че излезнем ли отвън, веднага се блокира Подбалканският път.

Понеже споменахте за 2009 г. – как успяхте да организирате тогава стачка без синдикатите?

Раб.2: Не знам, повече хора бяхме тогава, повече хора излязоха навън. Може да се каже, че излязоха всички, почти целият персонал. Синдикатите ни казаха, че действията ни са незаконни, че трябва да се пусне предварително уведомление, че трябва първо да има 1-часова предупредителна стачка и чак след това ефективна. Ние обаче просто решихме и излязохме. Всичко се организира може би за ден-два. Стачката продължи малко – 3-4 дни. Пак беше декември и тогава исканията ни бяха много бързо удовлетворени. Иначе, най-голямата стачка във ВМЗ беше тази от 2001 г.

Как оценявате ролята на синдикатите?

Раб.2: Има много неща, които синдикатите на местно ниво искат да направят, но не им се дава възможност. Вероятно им оказват натиск от синдикалните централи в София.

А какво ви е мнението за изпълнителния директор – Стоенчев?

Раб.2: Като е бил той начело на ВМЗ, е имало съкращения. През 2000 г. той извърши едно огромно съкращение, сега пак.

Раб.1: Нищо хубаво не мога да кажа за него.

Раб.2: Тогава, през 2001 г. имаше 11-дневна стачка. Отново за пари. Отново стачката беше незаконна.

Раб.1: То май всеки път са ни незаконни стачките.

Раб.2: Сегашната стачка май ни е единствената законна. Но това е логично повечето ни протести да са били незаконни – в крайна сметка, законно ли е да не ти дават пари толкова време? По какъв закон не ни плащат? Иначе, за Стоенчев – сега обещават, че ще го разследват, дано да не го покрият пак.

Как оцеляваха работниците и техните семейства по време на стачката? Толкова време без заплата...

Раб.1: Повечето колеги разчитаха на заплатите и пенсиите на родителите си. Ние обаче не смятахме, че това е удовлетворително – да разчитаме на парите на родителите си – и именно заради това стачкувахме.

Раб.2: Всеки намира някакъв начин. Разчита се на някой роднина, който работи извън предприятието. Проблемът е, че има цели семейства, които работят във ВМЗ и не получават доходи от никъде другаде.

Другото е, че във ВМЗ има взаимоспомагателна каса, направена от самите работници, още преди 30-40 години. От нея можеш да теглиш заеми до 1000 лв. За разлика от банките, които могат да ти откажат кредит, като разберат, че си работник от ВМЗ, тук е по-сигурно, че ще ти се отпуснат пари. Но и в касата се бяха свършили парите, тъй като тя се попълва с пари от заплатите, а такива нямаше дълго време...

Като споменахте за заплатите – кога за последно са ви ги повишавали?

Раб.2: Скоро увеличаване на заплатите не е имало. Само инфлация. Изключваме едно повишение със 7 лева – от 388 на 395 лв, което е заради клас прослужено време.

Раб.1: Работя за едни и същи пари вече 10 години. Подписваме на 388 лв. Оттам започват удръжки и данъци, и реално повече от 310 лв. не съм взимал никога. Това, че заради покачването на минималната работна заплата в страната ни увеличават заплатите с някакви левчета, няма как да ме накара да съм благодарен на началника.

Стачката във ВМЗ получи ли подкрепата на местната общественост?

Раб.1: Да. Ние сме 7-8 хиляден град. Всеки е свързан по някакъв начин с ВМЗ, всеки има роднина, който работи в завода. И всеки лев от заплатата, който бъде забавен, се чувства от всички.

Раб.2: Опитаха се да изкарат, че подкрепата на учениците за стачката е била манипулирана. Истината е, че учениците виждат какво се случва, те не са малки деца. Каква манипулация при положение, че родителите нямат да им дадат едно левче да си купят баничка или някаква друга закуска. Да не говорим за дънки, маратонки и т.н. Учениците сами се организираха във фейсбука и така.

Раб.1: Като разбрахме за ученическия протест, бяхме много изненадани и радостни от получената подкрепа. На другия ден веднага докараха 150 жандармеристи от Пловдив. Плюс полицията от Сопот и Карлово.

Раб.2: Докараха толкова много полиция, за да пресекат подкрепата за стачката.

Раб.1: Едно момче го викаха в полицията, защото извършило „противообществена проява“, като се качило на паметника на Вазов по време на ученическия протест. Октай Енимехмедов, като нападна Доган, го обвиниха, че е извършил противообществена проява, а това момче, че иска да се изплатят парите на майка си и баща си, го обвиняват в същото – пак „противообществена проява“. Но дори и тогава, като предложих да се вдигнем целия завод, пак имаше: „Ми, ми, ми“...

Раб.2: Подкрепа получихме и от малки фирми от региона, които ни носеха сандвичи. Те ни помагаха не за да си правят реклама на наш гръб, а защото са заплашени от фалит поради нашата неплатежоспособност.

Получихте ли подкрепа от други места от страната?

Раб.1: От много места получихме писма за солидарност. За жалост, малка част от тях достигаха до нас, работещите в Иганово, повечето се изпращаха в Сопот. Знам, че ни подкрепиха работниците от „Арсенал“-Казанлък и СКФ-Сопот. За някои прояви на солидарност и подкрепа – като тези в София и Благоевград – научихме от вашия сайт „Работнически глас“.

  

Съгласни ли сте с мнението, че проблемът със задълженията на ВМЗ може да се реши единствено чрез приватизация?

Раб.1: Не. Дълговете ни са нищожни. Ако ни се осигури работа, за много кратко време може да ги изплатим. 150-170 млн. лв. за едно оръжейно предприятие са нищо.

Раб.2: Оръжейно предприятие на загуба – това никъде го няма.

Раб.1: Само за нашата армия, където стреля по полигоните, ако получавахме поръчки – само оттам ще си изплатим дълговете. Но армията ни не прави поръчки при нас, само при частни фирми.

Раб.2: Също така, защо не се дава на ВМЗ да извършва унищожаването и утилизацията на боеприпаси, при положение, че ние правим това професионално и обезопасено. Вместо на нас, тази дейност се предоставя на различни частни фирми като „Емко“ и „Берета трейдинг“, които работят без всякакви предпазни средства. И резултатът са взривовете край Севлиево и „Петолъчката“.

Когато призовавахме за солидарност със стачката във ВМЗ, се чуха мнения защо да се подкрепят хора, които работят в предприятие, произвеждащо оръжие и не се ли подкрепят по този начин милитаризмът и войните?

Раб.2: По тази логика да затворим заводите на „Мерцедес“ – колко смъртни случаи има вследствие на автомобилни катастрофи... Тука няма празна ниша – „ако не съм аз, ще си ти“.

Раб.1: По тази логика дай да нямаме и армия.

Раб.2: А и ние все пак сме машиностроителен завод, не е задължително да произвеждаме само за армията, Може да произвеждаме и за граждански цели.

Раб.1: Една машина както може да прави гилза, така може да прави и ос за автомобил например.

           Какво ви е мнението за работническия контрол?

Раб.1: Не виждам как може да стане сега у нас това, което показват във филмите за Аржентина. Не че не искам, просто не виждам как. За мен идеята е добра. Но колко са като мен? Няма достатъчно подкрепа сред колегите за такава идея. Дано по-нататък се случи. Аз съм оптимист.

Откъде научихте за „Работнически глас“?

Раб.1: Когато сте били в Сопот, сте раздавали лепенки с адреса на вашия блог – от тях научих.

Раб.2: Аз научих от колегата.

            Имате ли някакви съвети, мнения, критики относно „Работнически глас“?

Раб.1: Критики нямам. Продължавайте напред с работниците и така. Много се зарадвах, когато научих за вас преди около 2 месеца (средата на декември). Много ми стана хубаво, като разбрах, че някой се интересува от мнението на работниците. Благодарение на вас сега научавам за случващото се и в други предприятия – къде, какво и що. Особено ми направи впечатление писмото на работника за завода в Правец („Помнете тези работодатели-мошеници от Правец–Булпласт2000“  http://rabglas.blogspot.com/2011/03/2000.html). За съвети – също не се сещам. Но може да ви помогнем да се свържете с работници от други предприятия в нашия регион.