понеделник, 9 януари 2017 г.

МОЛ „Рай” /тероризмът не е страшен, когато е застрашен животът на работниците/



Случката, която ще ви опиша, се развива в столичен МОЛ, един ден преди Нова година.

Всички знаете каква е ситуацията. Цяла Европа се тресе, че някъде ще гръмне голямата бомба и ще убие десетки или стотици празнуващи на някой площад. Площадът, където ще се проведе „грандиозният новогодишен концерт” в София, вече се охранява от жандармерия с коли и кучета. По всички новини съобщават, че няма да може пиле да прехвръкне в центъра на София, дори в крайния квартал „Люлин”, на кооперативния пазар, в близост до импровизираната сцена 2 на 2 кв. метра са поставени бетонни преграждения върху дървени трупи, които да спрат евентуално кола, или камион бомба /едва ли/. Всички площади в столиците и големите градове в демократична Европа се охраняват „празнично” от стотици полицаи, накичени като коледни елхи с автомати, пистолети, бронежилетки и каски.

Именно в този ден, преди новата 2017 година да дойде с цялото си величие, в полицията пристига сигнал, че в столичния МОЛ, кръстен „Рай” /преведено на български/, има бомба. Според телевизиите и електронните медии започва евакуация и посетителите и служителите /разбирайте работниците в МОЛ-а, защото служителите са по министерствата и офисите, а не в магазините/ са изведени пред сградата. Това е точно половината от истината, защото половината от магазините не затварят врати, напротив има обаждане от управителя на МОЛ-а, който казва, че на всеки магазин, който затвори, ще бъдат наложени глоби за неизпълнение на договора, управителите на магазините от своя страна казват на работниците – продавачи/чки, касиери/ки, че няма да затварят въпреки заплахата от тероризъм, въпреки това, че могат да загубят живота си, нали все пак печалбата е по-важна. Голяма част от хората, които пазаруват преди Нова година също не са информирани и продължават спокойно да пускат в касичката на притежателите на магазини.
                
 Замислете се, дали в този ден, в който вече се пазят площадите, не е по-лесно да се внесе бомба в търговски център, където всеки носи големи торби, пълни с подаръци, където гъстотата на хората е като на новогодишен площад, а вероятността да носиш бомба и някой де те заподозре, е сведена до 0. Въпреки огромната опасност, управителят решава, че може да предотврати загуби от десетки или стотици хиляди лева, като принуди магазините да не затварят. Може би в неговата глава ситуацията варира от „нелоялната конкуренция иска да ми развали бизнеса” до „някое дете си прави шега”, истината е, че той няма да пострада, както и шефовете на големите вериги, защото тях ги няма – те вече почиват на някой планински или островен курорт, а ще пострадат персонала и хората, които са тръгнали да купят някакъв подарък за роднините си.
                 
Един ден преди Нова година МОЛ „Рай” не се превърна в последна спирка към Рая за работниците и посетителите. Опасността е голяма и ще продължава да я има още дълго време. Работодателите и собствениците ще се спасят днес или утре от бомбите на терористите. Те ценят единствено печалбата и собствения си живот, който обаче за работниците утре няма да струва даже стотинка.
                                                                                                                             Димо Казаков

понеделник, 26 декември 2016 г.

Месарницата в Ямбол (или как се реже живо месо)



Бедни са хората в Ямбол, или поне 95 % от тях- от тези, които не са емигрирали. Една от тях е Ваня. Близо 10 години работи в месарски магазин в града. Шефът изглежда и се държи като от борческите среди, но през годините плаща редовно заплатите на тримата работници, а на празници дава и по някой лев отгоре. Като цяло няма проблеми в магазина и тази история нямаше да е интересна ако борецът не задлъжнял и се наложило да прехвърли месарницата на 20 годишната си дъщеря – с непорочно кредитно минало.
Млада, нафукана, видяла само медеца от живота, свикнала да й се угажда, новоизлюпената фирмаджийка решила да задвижи магазинчето за месо и започнала да го управлява като фабрика във Великобритания (в началото на XIX век). 20 годишната дъщеря никога не е работила, само е получавала от явния и сенчест бизнес на баща си  и явно е възприела работниците като собственост или като някакви животни, които трябва да лазят в краката й.  Още в първите дни на „царуването“ си развива параноя, че работниците може да увеличават неправомерно „голямото възнаграждение“, което им дава и започва да осъществява контрол, на входа, на изхода и през цялото време на работа.  Пребърква тримата  работници, чанти, дрехи. След това започва да се кара и обижда, дори пред клиенти на магазина. Още след първият месец решава, че заплатите са много високи и трябва да се намалят, независимо, че прагът на минималната работна заплата категорично го забранява.
Да, това може би е някаква реална картина на това, което се случва в много магазини и всякакви фирми в обезправената и обезкървена наша родина. Но една вечер, заедно с приятеля й – як младеж предпочитащ фитнеса и боксовата зала, незнаещ къде е ямболската библиотека, решават че може освен в джобовете и чантите си работниците да скрият колбасите някъде другаде и ги събличат голи – две жени и един мъж и тримата над 50 години. Унижение, гавра, по-добре да беше им пръснал мозъците с един пистолет.
На следващия ден Ваня не отива на работа. На по-следващия също. Не иска помощ от инспекцията по труда, защото знае, че няма да я получи – та нали бащата всеки ден яде и пие с инспекторите в малкия град. Синдикатите нямат достъп до частните предприятия – такава им е уговорката с капитала. Жената е вече на възраст и знае, че много трудно ще си намери нова работа в малкия град. Може дълги месеци да гладуват със сина й, който още е ученик, но не би се върнала в магазина след унижението.
Ваня дори вече не се надява, че ще дойдат по-добри времена, когато ще се появи някой, който ще защитава и нея – работничката от малкия град.

Димо Казаков

сряда, 7 декември 2016 г.

Работничка на карнобатския завод „Карина”: Шефът ме нарича боклук, подхвърля ми 180 лв. заплата



Работим като роби за жълти стотинки, оплаква се Гергинка Желева
От КНСБ ми казаха, че нищо не могат да направят, защото цехът бил частна собственост, оплака се работничката

Работниците в шивашката фабрика „Карина” АД в Карнобат са подложени на невиждан и унизителен тормоз от страна на шефовете си. Работят като роби за жълти стотинки, а шефовете гонят работниците си, крещейки им „Боклук мръсен!”.

Това твърди вече бившата служителка на цеха Гергинка Желева. Тя и семейството й потърсиха Флагман.БГ, за да може обидните отношения и лошите условия на труд във фирмата да излязат наяве. Желева не се страхува да застане с лицето си, тъй като вече няма какво да губи – напуснала е работа, но иска да помогне на останалите работници.

Гергинка Желева е работила 10 г. като чистачка във фабриката. През всичките тези години тя е получавала минималната заплата. Преди месец е разбрала, че една от 4-те хигиенистки ще бъде съкратена. Притеснена от факта, тъй като до пенсия й остават 3 години, тя провела разговор с шефа на отдел „Човешки ресурси” Ирина Димова, която обаче е отговорила, че към момента не се знае коя от тях ще бъде уволнена.

„Цял месец бях в напрежение. Накрая на 31-ви октомври, понеделник, ме извика при нея и ми каза, че от метлата се местя да почиствам ризите от конците. За това преместване обаче аз не бях съгласна, защото в производството заплатите са унизително ниски. Ако 2300 ризи са излезли от бригадата, аз получавам около 5 ст. за един брой, което прави около 180 лв. Ако две служителки чистим тези ризи и броят е 2000, заплащането е 6 ст. на брой, което пък означава, че 180 лв. трябва да деля с колежката си – по 90 лв. Всички служители в производството взимат много под минималната заплата, но не смеят да кажат нищо, защото безработицата е голяма”, разказва Гергина Желева.

След като е чула предложението, тя отказала и подала молбата си за напускане с едномесечно предизвестие. На следващия ден отишла на работа, но бригадирката, при която била прехвърлена, не знаела за промените.

„Тя отиде при Ирина Димова, защото явно не ми повярва. Обаче доста се забави. Те просто не можеха да ми намерят място, за да се принудя сама да напусна. Отидох и аз в отдел „Човешки ресурси” и казах на директорката да ме освободят, щом няма работа за мен. Повиших й тон, защото напрежението ми дойде в повече – цял месец не знаех какво ще се случва с работата ми и накрая това с мотане ме изнервиха много”, допълва тя.

След като не успяла да открие изпълнителния директор Ангел Митрев, отишла при съпругата му Алина Митрева, която работи като главен счетоводител във фабриката. От нея обаче също не е получила съдействие, дори напротив – след малко й звъннала и по най-грубия я изгонила от работа. През това време пристигнал и самият изпълнителен директор.

„Той е голям човек, директор на предприятие, очаквах по-нормален разговор с него, но съм грешала. Той ми каза, че информацията  му е предадена, като добави, че за 10 г. съм взела от „Карина” 45 хил. лв. Аз не съм получавала толкова пари, но аз съм ги заработила. Помолих го да ме освободи по нормален начин, а той ми се разкрещя с думите „Ти ли бе, боклук мръсен”. Тръгнах си, за да не ме унижават повече, а той продължаваше да изрича същите думи през оградата. Аз не искам повече нищо от тези хора, вече съм освободена, надявам се да ми преведат и последната заплата”, разказва жената и продължава:

„Преди да дойда в редакцията на Флагман.БГ ме посъветваха да посетя областното ръководство на КНСБ. Прие ме шефът, който се представи с първо име Здравко. Изслуша ме в подробности и накрая ми даде следния съвет: „Ти там нищо не можеш да направиш, те са собственици”. Не мога да разбера за какво са тогава тези профсъюзи”, каза отчаяната жена. Тя изглеждаше спретната, чиста, но бе крайно скромно облечена.

Тя не била единствената унижена по този начин. Веднъж Ангел Митрев дори ударил ръцете на друга служителка, която се оплакала, че заплатите им са много ниски, но в друг шивашки цех възнагражденията били по-високи. Работничката не издържала и напуснала.

Директорът на отдел „Човешки ресурси” Ирина Димова е била и синдик на дружеството, но не се занимавала с проблемите на служителите, твърди още Желева.

„Димова има акции от завода и тя е там бетон и никой не може да я мръдне, закупи си много имоти”, добави тя.

Шивашката фабрика през годините се превърна в един от символите на града. Дава работа на стотици карнобатлии. Служителките с ежедневния си труд изработват качествени ризи, 95 % от продукцията им обаче са за износ.

Проверка на Флагман.БГ в Търговския регистър установи, че представител на Акционерното дружество е Ангел Митрев. В Съвета на директорите влизат Светозар Стоянов, Митрьо Митрев, Алина Митрева, Таня Карагьозова, Иринка Димова и Ангел Митрев.
02 Ноември 2016
Автор: Емел МАХМУД, снимка: авторът

неделя, 27 ноември 2016 г.

5 години от железничарската стачка (работническа дописка)



"Днес е 24-ти ноември. Дата, която за много от вас не значи нищо! Много едва ли са и чували за събитията, започнали на този ден преди пет години! Но за железничарите, които решиха да се борят за правата си, за по-добро бъдеще, въобще за бъдещето на железницата, да го има този ден значи много. 

Днес от дистанцията на времето мога само да кажа – Поклон пред всички, защитили честта си, организирали и участвали в най-продължителната стачка в съвременната история! Времето доказа, че бяхме прави и това беше единственият начин да се защитим. Доказват го петте хиляди железничари, освободени от работа в годината след стачката! 

Някои ще кажат: „Какво толкова постигнахте, стачката бе провал“ и т.н. 

На тях ще отговоря само по един начин: Докато се мисли по този начин, всички сме обречени! Вместо да се правите на оратори, по-добре се обърнете и продължете да четете сборника с народни поговорки от типа: ”Преклонена главица сабя не я сече” – стъпили върху хилядите “отсечени преклонени главици” около вас! Този, който не иска, намира оправдание и причини, този, който иска, намира начин!
 
Горд съм, че участвах задно с всички, защитили правото си на труд и свое бъдеще в железниците. Ако има възможност пак да застана пред този избор, ще го направя отново и отново!"

Автор: Марио Нинов – железничар-синдикалист, участник в стачката


събота, 19 ноември 2016 г.

Над 2 милиона българи живеят в АБСОЛЮТНА БЕДНОСТ, още 3.5 милиона са заплашени от АБСОЛЮТНА БЕДНОСТ



26.10.2016. Около 78.5 % от домакинствата в страната живеят с общ доход на 1 лице под необходимите средства за издръжка на живота. Запазва се високият дял на домакинствата, които са принудени да се самоограничават в разходите, след като доходите им изостават от необходимите средства за издръжка на живота. Това се посочва в изследване на Института за синдикални и социални изследвания към КНСБ.

Според проучването, семейство с двама родители и две деца през септември се е нуждаело до 2235 лв. на месец, за да покрива разходите за храна, поддържане на жилището, здравеопазване, образование, транспорт и почивка. Средно на едно лице това означава издръжка на живота в размер на 558,82 лв.

В същото време, прагът на абсолютна бедност, базиран на потребителска кошница от 100 жизнено важни стоки и услуги за физическо оцеляване, достигна до 297 лв. на 1 лице. В 30,5% от домакинствата това условие не може да бъде изпълнено. Това означава, че 2,2 млн. души са под прага на бедността.

Други 48% от домакинствата общият доход на човек се пада между 297 и 559 лв. Така общо 3,462 млн. души са в риск да попаднат отново в групата на бедните.

Според КНСБ, проблем остават ниските трудови възнаграждения (в редица браншове – между 2 и 6 пъти по-ниски от тези в други страни от Източна Европа), заради които започналите работа трудно се измъкват от т.нар „капан на бедността”.