понеделник, 20 февруари 2017 г.

Професия „Охранител“ (кучешки живот)



Отдавна искам да напиша една история от времето, когато бях охранител. Разказвал съм я на приятели и много сме се смели. Заедно с моя приятел Владислав пазихме къщите на предприемачи в един комплекс от затворен тип. Аз пазих къщата на единия собственик на фирмата, а Владислав на другия. В селището имаше още няколко охранителни поста, които имаха временни будки. Общувахме по радиостанции. Сутрин или вечер се прибирахме с автобуса и си говорихме.      
Собствениците на къщата, която пазеше Владо, много рядко ходиха там, но в един период бяха оставили на отглеждане при охраната тяхното куче. Породата му беше кокер шпаньол, много симпатични и добри животни. След време разбрах, че иначе известните със скъперничеството си и с постоянните си опити, както и реално намаляване на заплатите на работниците, нямат същото отношение към домашния си любимец.
Ежедневно за кучето са били осигурявани по половин варено пиле и две кисели млека. (Помня, че в този период моята баба получаваше 150 лева пенсия и ако аз или някой друг роднина не й купи месо, тя нямаше да хапне месо и един път месечно. Кисело мляко и хляб си купуваше, но пилешко или свинско не можеше да си позволи, както и телешко, което и сега е много скъпо месо.) Две кисели млека и половин пиле. Попитах Владо „Ти тази храна даваш ли я на кучето?“, а той ми каза: „Сутрин си правя едното мляко на айрян и го изпивам, на обед ям пилето, а следобед изяждам и другото мляко“. „А за кучето?“ – попитах аз. „За кучето един шут“.
Знам, че много от вас, които четете тази статия, ще се възмутите за отношението на моя приятел към животното. Самият той много обичаше животните и не би наранил дори бездомно куче. Но когато отношението към животните, тяхното обгрижване премине границите на нормалното за сметка на множество хора, които гладуват, тогава следват големи обществени сътресения, включително революции.

15.02.2017 г.                                                                          Димо Казаков    

сряда, 15 февруари 2017 г.

Софийски богаташ уби работник



15 февруари 2017. Бизнесмен преби до смърт свой работник, след като преди това се скарали за пари. Богаташът наел строителни работници, които да работят по къщата му в столичния квартал „Княжево“. Един от тях обаче не получил възнаграждение за труда си, заради което напуснал строежа с част от машините. Бизнесменът го открил и го пребил жестоко. Мъжът е спешно откаран в болница, където починал заради нанесените му удари.

четвъртък, 9 февруари 2017 г.

За честта на една шивачка



(Стачката за подходящи условия и справедливо заплащане е необходима, стачката за неизплатени заплати е задължителна)

            Не, шивачките в Дупница не се вдигнаха на протест за по-високи заплати, каквито определено заслужават, те не се вдигнаха и за по-добри условия на труд, защото ежедневно мръзнат в студените помещения, не се вдигнаха и заради това, че не им е осигурена дори питейна вода и често се случва няколко шивачки да събират стотинки за да си купят вода от близките магазинчета. Те успяваха да направят бюджета на семейството си по такъв начин, че да се вместят в минималните доходи, които им осигуряваше италианската фирма, с лишения, много лишения. Но когато и тези доходи, минимални, мизерни, унизителни спряха заради некадърността, прахосничеството, алчността или необходимия лукс, който искат да си осигурят италианските (в случая) безхаберници..... е тогава тези достойни жени не издържаха и се вдигнаха на бунт, тих бунт.
А държавата я нямаше. Държавата, която е позволила на някого да прави бизнес с труда и живота на хората, продажната държава, която нехае за малкото останали хора в нея. Нямаше ги замозабравилите се министри, депутати, кметове, никой. В  един момент ще се появи омбудсманката Мая Манолова, която само за прически на месец дава пари за няколко шивашки заплати, ще се снима с работничките и ще си тръгне с луксозната кола, готвейки се за заемането на друг висок държавен или европейски пост.
На 06.02.2017 г. не протестираха някакви шивачки, протестираха нашите майки, сестри, съпруги и дъщери. Техните загрубели от машините ръце вечер прегръщат и галят децата си, които ходят на училище без джобни, гладни, със старите си дрехи, обувки и раници,  но получили един голям урок от своите майки, урок, който не може да се научи в училище...УРОК ПО ДОСТОЙНСТВО.
            
                                                                                              8.02.2017 г.  

Димо Казаков

понеделник, 9 януари 2017 г.

МОЛ „Рай” /тероризмът не е страшен, когато е застрашен животът на работниците/



Случката, която ще ви опиша, се развива в столичен МОЛ, един ден преди Нова година.

Всички знаете каква е ситуацията. Цяла Европа се тресе, че някъде ще гръмне голямата бомба и ще убие десетки или стотици празнуващи на някой площад. Площадът, където ще се проведе „грандиозният новогодишен концерт” в София, вече се охранява от жандармерия с коли и кучета. По всички новини съобщават, че няма да може пиле да прехвръкне в центъра на София, дори в крайния квартал „Люлин”, на кооперативния пазар, в близост до импровизираната сцена 2 на 2 кв. метра са поставени бетонни преграждения върху дървени трупи, които да спрат евентуално кола, или камион бомба /едва ли/. Всички площади в столиците и големите градове в демократична Европа се охраняват „празнично” от стотици полицаи, накичени като коледни елхи с автомати, пистолети, бронежилетки и каски.

Именно в този ден, преди новата 2017 година да дойде с цялото си величие, в полицията пристига сигнал, че в столичния МОЛ, кръстен „Рай” /преведено на български/, има бомба. Според телевизиите и електронните медии започва евакуация и посетителите и служителите /разбирайте работниците в МОЛ-а, защото служителите са по министерствата и офисите, а не в магазините/ са изведени пред сградата. Това е точно половината от истината, защото половината от магазините не затварят врати, напротив има обаждане от управителя на МОЛ-а, който казва, че на всеки магазин, който затвори, ще бъдат наложени глоби за неизпълнение на договора, управителите на магазините от своя страна казват на работниците – продавачи/чки, касиери/ки, че няма да затварят въпреки заплахата от тероризъм, въпреки това, че могат да загубят живота си, нали все пак печалбата е по-важна. Голяма част от хората, които пазаруват преди Нова година също не са информирани и продължават спокойно да пускат в касичката на притежателите на магазини.
                
 Замислете се, дали в този ден, в който вече се пазят площадите, не е по-лесно да се внесе бомба в търговски център, където всеки носи големи торби, пълни с подаръци, където гъстотата на хората е като на новогодишен площад, а вероятността да носиш бомба и някой де те заподозре, е сведена до 0. Въпреки огромната опасност, управителят решава, че може да предотврати загуби от десетки или стотици хиляди лева, като принуди магазините да не затварят. Може би в неговата глава ситуацията варира от „нелоялната конкуренция иска да ми развали бизнеса” до „някое дете си прави шега”, истината е, че той няма да пострада, както и шефовете на големите вериги, защото тях ги няма – те вече почиват на някой планински или островен курорт, а ще пострадат персонала и хората, които са тръгнали да купят някакъв подарък за роднините си.
                 
Един ден преди Нова година МОЛ „Рай” не се превърна в последна спирка към Рая за работниците и посетителите. Опасността е голяма и ще продължава да я има още дълго време. Работодателите и собствениците ще се спасят днес или утре от бомбите на терористите. Те ценят единствено печалбата и собствения си живот, който обаче за работниците утре няма да струва даже стотинка.
                                                                                                                             Димо Казаков

понеделник, 26 декември 2016 г.

Месарницата в Ямбол (или как се реже живо месо)



Бедни са хората в Ямбол, или поне 95 % от тях- от тези, които не са емигрирали. Една от тях е Ваня. Близо 10 години работи в месарски магазин в града. Шефът изглежда и се държи като от борческите среди, но през годините плаща редовно заплатите на тримата работници, а на празници дава и по някой лев отгоре. Като цяло няма проблеми в магазина и тази история нямаше да е интересна ако борецът не задлъжнял и се наложило да прехвърли месарницата на 20 годишната си дъщеря – с непорочно кредитно минало.
Млада, нафукана, видяла само медеца от живота, свикнала да й се угажда, новоизлюпената фирмаджийка решила да задвижи магазинчето за месо и започнала да го управлява като фабрика във Великобритания (в началото на XIX век). 20 годишната дъщеря никога не е работила, само е получавала от явния и сенчест бизнес на баща си  и явно е възприела работниците като собственост или като някакви животни, които трябва да лазят в краката й.  Още в първите дни на „царуването“ си развива параноя, че работниците може да увеличават неправомерно „голямото възнаграждение“, което им дава и започва да осъществява контрол, на входа, на изхода и през цялото време на работа.  Пребърква тримата  работници, чанти, дрехи. След това започва да се кара и обижда, дори пред клиенти на магазина. Още след първият месец решава, че заплатите са много високи и трябва да се намалят, независимо, че прагът на минималната работна заплата категорично го забранява.
Да, това може би е някаква реална картина на това, което се случва в много магазини и всякакви фирми в обезправената и обезкървена наша родина. Но една вечер, заедно с приятеля й – як младеж предпочитащ фитнеса и боксовата зала, незнаещ къде е ямболската библиотека, решават че може освен в джобовете и чантите си работниците да скрият колбасите някъде другаде и ги събличат голи – две жени и един мъж и тримата над 50 години. Унижение, гавра, по-добре да беше им пръснал мозъците с един пистолет.
На следващия ден Ваня не отива на работа. На по-следващия също. Не иска помощ от инспекцията по труда, защото знае, че няма да я получи – та нали бащата всеки ден яде и пие с инспекторите в малкия град. Синдикатите нямат достъп до частните предприятия – такава им е уговорката с капитала. Жената е вече на възраст и знае, че много трудно ще си намери нова работа в малкия град. Може дълги месеци да гладуват със сина й, който още е ученик, но не би се върнала в магазина след унижението.
Ваня дори вече не се надява, че ще дойдат по-добри времена, когато ще се появи някой, който ще защитава и нея – работничката от малкия град.

Димо Казаков