четвъртък, 29 март 2012 г.

Създаване на синдикална организация в частно шивашко предприятие (интервю с Димитрина Радоилова)

Наскоро на блога публикувахме съобщение от сайта „Перник днес” за шивачката Димитрина Радоилова, която е била уволнена от гръцката фирма „Мода ди маре”, след като се е опитала да създаде синдикална организация. Седмица по-късно ние се свързахме с Димитрина Радоилова и направихме пространно интервю с нея относно условията на труд в „Мода ди маре”, историята на създаването на синдикалната организация във фирмата, впечатленията й от условията на труд в други пернишки фирми, условията за живот в Перник и др. – „Работнически глас”



„Нито съм убиец, нито съм престъпник, нито съм прокажена. Един обикновен човек, който си търси правата”

„Напрежението започна да ескалира в цеха, ти не работиш нормално, като отидеш на работа се късаш от нерви цял ден. И беше логично, че трябва да потърсим начин за защита. В края на краищата нямаш само задължения, имаш и права”

„Като виждаш, че сам нищо не можеш да направиш, търсиш да имаш някаква опора зад гърба, за да тръгнат нещата в по-добра посока”

„Нито съм гузна, нито съм откраднала, нито съм лъгала. За мен е логично работничките да имаме собствена организация”

***

- Разкажете за фирмата, условията на труд и типа работа, който се извършва. Колко години сте в тази фирма.

- От доста време съм в тази фирма, защото постъпих 2004-та, 3 години работих и се махнах, защото имаше един период, в който бригадирките се изживяваха в ролята на много големи шефове и обстановката беше ужасна. Махнах се и се върнах 2009 година. Работих 3 години пак, махнах се за един месец и пак се върнах до злополучния 16-ти февруари. Фирмата произвежда бельо, суичъри, анцузи, бодита. Всичко е за износ – Гърция, Франция, руските републики, Китай, доколкото знам. Иначе, обстановката за работа не е лоша. Условията са добри – топло е вътре в цеха. Почивките са ни малко, но така е при всеки един частник. Работата е нормална, условията са си нормални. Но проблемът беше в това, че ние направихме синдиката и оттук вече дойдоха проблемите, а не от нещо друго. Не знам дали стана ясно за нормите. Не е приятно да се работи на норма, но като работиш 15 години като шивач малко или много вече си вътре в нещата, работата става рутинна и се справяш.

- Колко ви е нормата?

- Е, за всеки артикул е различно. Например, аз съм титуляр на зиг-заг, на ластична машина, на покривна. Например, талията на бикините се шие и като ги минаваш на ластик има една норма, като ги минаваш на покривна ти е съвсем друга норма. За всяка манипулация ти е различна нормата. Но горе-долу нормите са си в рамките на нормалното – има някои по-високи, има някои по-ниски и се уравновесяват.

- А с почивките как стои въпросът?

- Има 3 почивки – две почивки по 10 минути и една от 20 минути. Работният ден е 8 часа и 40 минути.

- В официалното съобщение в „Перник днес” пишеше, че първо заводът е бил в София.

- Да, намираше се в бившия завод „Витоша”. И определено докато бяхме там, условията бяха много по-добри. И шефката, която беше откъм българска страна, не допускаше гръцкият собственик да си прави гавра с хората. Тя си изискваше той да уважава работничките, защото в края на краищата ние му изкарваме парите. Докато сегашната ни шефка – бригадирка, аз откакто се върнах февруари 2009 г. до днес тя махна поне 20-30 човека, защото не са й симпатични. Намира поводи и казва „просто не ме кефиш” – отговор на шеф. Без да дава обяснения. Това й е напълно достатъчно, защото собственикът й е дал прекалено много власт.

- А като беше в София предприятието как пътувахте до работа?

- Имахме си служебен транспорт, който не плащахме, нямаше проблеми. 2 рейса, единият ни събираше тук, от квартала и Даскалово, а другият идваше от Перник и събираше другите колежки. 90 процента от работничките бяхме от Перник, а софиянките бяха от кв. „Факултета”. Тогава условията наистина бяха много добри, взимахме добри пари. Просто условията си бяха съвсем различни. Тук (в Перник) като дойдохме, започнаха да ни осигуряват на съвсем други пари. В София аз съм имала заработки, това може да се провери черно на бяло, и са ме осигурявали върху 1200 лв. – това е надомна работа, извънредна работа, наднормена работа.

Нормата днес ти е 480 минути, това е за деня – 8 часа са толкова. Вече оттук-нагоре, каквото изкараш, ти се заплаща. И ни осигуряваха върху това, което си изработил за деня. Едновременно с това ни даваха надомно да правим презрамки и други неща и вече всичко това плюс, че ходихме извънредно да работим – в София нямаше двойно счетоводство, може би защото тепърва се развиваха като производство – преди това даваха да им шият на ишлеме.

- А в завод „Витоша” само вашето предприятие ли беше?

- Не, бяха много шивашки фирми. Всичко си беше пригодено за този тип работа – това си е стар завод за шиене. Фирмата се премести в Перник през 2008 г.

- В кой момент и защо се реши да се премести в Перник предприятието?

- Транспортните разходи сигурно също имат голямо значение, но основната причина е, че тук като започна приватизацията, шефът си купи мястото в бившия завод „Благой Попов” и там си построи една метална конструкция като хале, както е Кауфланд. И тук вече всичко е негово и не плаща наем.



сградата на "Мода ди маре" в Перник

- Как стигнахте до идеята да направите синдикат?

- Всъщност, всичко започна когато беше националната стачка (ноември 2011, против пенсионната реформа). И понеже в Перник се организираха рейсове, за да отидат работниците на стачката и аз звъннах на съседа, който работи в кабелната телевизия, за да ми даде контакт на някой от синдикатите, за да можем да организираме някакъв превоз. Защото инцидентно жените във фирмата решиха, че можем да отидем да подкрепим стачката. И тогава получих телефона на Наташа Ангелова (от КНСБ). Около 40 човека, желаещи да отидат, се бяхме събрали, но така и не можахме да се организираме като хората. Жената ни изпрати рейс, ние трябваше да изчакаме разрешението на гърка, все пак не може да станем и да тръгнем ей така в работно време. Вече ми беше неудобно да го задържам и тъкмо тръгна и факсът с разрешението дойде. Опитахме се да го догоним, Наташа ми се накара по телефона, така и не стигнахме. Само чистачката на фирмата се беше организирала и замина.

Някъде около Нова година започнаха разни заповеди – трябва да ти е изключен телефона, трябва да си го сложиш в шкафчето; шкафчета ни направиха с 3 броя ключове към едно шкафче. Дават ти единия ключ, другите два трябвало да стоят в счетоводителката. Защото някой бил крал, продавал и т.н. Заради сигурността на фирмата започнаха такива заповеди да се издават и ние започнахме да се изнервяме. Може би в този момент, като връщам сега лентата назад, си давам сметка, че решихме за синдиката. Минах, записах информативно колко човека искат да членуват, защото не може да се обадя на Ангелова и да и кажа „ние 5 човека сме решили, става ли”. Ние в крайна сметка направихме синдиката със седем човека, защото жените се изплашиха. А бяхме 60, които казаха, че искат да участват. Но вече като видяха какво стана с мен, всички се дръпнаха назад и останахме седем човека. Най-интересното е, че онзи ден са им казали, че ще има пари, когато останалите 6 човека си ПРИЗНАЯТ кои са. Защото те само мен знаят. Аз съм председател и затова моето име се знае. Шефът таксува това като престъпление.

- А вие всъщност откъде разбрахте за протеста на КНСБ?

- От медиите. На работа като бяхме излезнали да пушим по цигара, някой каза „абе, цяла България ще стачкува, защо да не стачкуваме и ние”. Да се организираш в частно предприятие да отидеш на национална стачка е малко по-трудно и по-мудно, защото човек си прави сметката, чувстваш се много по-малко защитен. Усетих го върху гърба си. Но не съжалявам. Ако можеше да се върне времето назад пак така щях да направя, но може би малко по-тайно, за да не ме разберат гадовете и да ме натопят на гърка. Де факто синдикатът вече го има. Сега се съдим. Малко преди да дойдете, говорих с адвоката на КНСБ, в понеделник (19 март) се дава ход на делото и оттук нататък каквото сабя покаже.

- Знаехте ли какви са исканията на протеста на КНСБ или решихте на общо основание да отидете?

- Знаехме за пенсионната реформа. Повечето сме над 40 г. и човек почва да си прави сметка, ако доживеем до пенсия, кога ще се пенсионираме и дали въобще ще стигнем до пенсия. Това е нормално – гледаш телевизия, слушаш радио, четеш вестници. Дори нищо от това да не правиш, говориш с близки, познати, нормално е да решиш да изразиш и твоето виждане по въпроса. Знаехме за какво е протеста, въпреки че гръцките собственици ни таксуват като трета ръка хора и ни мислят едва ли не за безмозъчни. Те определено ни нямат за нищо.

- Усеща ли се подобно отношение от страна на работодателите ви? Можете ли да дадете пример?

- Няма шивачка, която да е работила при грък и да не каже, че е имала това чувство. Ще ви дам един пример. Моя приятелка работи на права машина. По принцип на права машина винаги нормите са изкривени, не знам защо. На специалните машини, например – зиг-загове, покривни и т.н., нормите са що годе нормални. Но на права машина нормите са убийствено високи и не могат да се стигнат. Моята приятелка казва на гърка: „Г-не, аз не мога да си хвана норма, 200 минути шия най-трудните работи...” Определено на права машина се шият най-трудните работи, например закачане на цип, което е отвратително за работа. Гъркът се обърна към нея и първият път й каза: „Ти ходиш често до тоалетна и затова е така”. Вторият път, малко преди да стане това с мен, той ни направи събрание, за да ни каже, че са хванали крадлата във фирмата, която е тяхна сънародничка и която е направила кражба, възлизаща на 450 000 евро, щели да я съдят и т.н. Моята приятелка пак му задава въпроса за нормите. Той се обърна и й каза: „Ами ти ходиш да пушиш”. Това ако не е пренебрежение, здраве му кажи! Значи днес ходиш да пикаеш, утре... хайде няма да се изразявам по-грубо. Нормите трябва да бъдат абсолютно нормални и реални. Вярно, при нас е малко трудно, защото повечето модели са бутикови. Например от даден модел шиеш 500 бройки и това е целият модел.

- Имате ли представа каква е стойността на продукцията, която шиете?

- Да, но има нещо друго, което ми казаха. Ние шием прашки, например, от които една бройка струва 30 евро, сутиени по 80 евро. Кой ще даде 160 лв. за един сутиен? Но свекървата на малката ми дъщеря работи от 15 години в Гърция и като й казах за тези цени, тя каза, че такова нещо там няма. Каза: „Това е непродаваемо в Гърция, ако дойде с такава цена. Няма кой да го купи. „Триумф” например, която е една от най-известните фирми за бельо, предлагат комплект сутиен с бикини за около 40 евро, а ти ми казваш, че само един сутиен е 80 евро”. Тя ми обясни, че схемата е оттук да излизат с тези високи цени и след като минат митницата и отидат в Гърция, в нашата фирма им сменят баркодовете и ги пускат на нормални цени, че да могат да се продават. И печелят колкото е по-скъпа стоката, защото някакви данъци им връщали и т.н.

- Въпросът ми беше за съотношението между заплатите и стойността на произведеното от работниците.

- Не знам по магазините колко се продава, но ние на ден минимум 1500 бройки готова продукция пускаме. 1500 броя да ги закръглим по 40 евро. Дори при 1000 бройки по 40 евро... за какво говорим!

- Фактически, като не сте успели да отидете на националния протест, тази идея се е трансформирала в това да си направите синдикат?

- Това стана по-късно, като започнаха с „този бил откраднал, онзи бил откраднал”, даже изгониха шефката на кроялната. И нея я освободиха по същия начин като мен – посочената причина е намаляване обема на работа, а в следващия момент назначиха двама нови човека в кроялната. Доколкото знам, и тя ще ги съди сега. Напрежението започна да ескалира в цеха, ти не работиш нормално, като отидеш на работа се късаш от нерви цял ден. И беше логично, че трябва да потърсим начин за защита. В края на краищата нямаш само задължения, имаш и права.

- Значи не правите връзка между отиването ви на демонстрацията на КНСБ и започналите малко след това проблеми във фирмата?

- Не, не. Това си е отделно. После, като започнаха проблемите във фирмата, стигнахме до идеята за синдикат. Казах на моите колежки: „Имам телефона на Наташа Ангелова от КНСБ, звъня й и правим синдикат”. Обадих й се и тя веднага се отзова. Евала на Наташа! Има ли такива хора като нея, може би ще се пооправи малко страната. Аз съм за нея една обикновена жена и ако не й се занимаваше, тя спокойно можеше да ме препрати насам-натам. А тя се отзова, будила съм я в 6 часа, няма никакви проблеми.


- Използвани ли са като повод обвиненията в липси, за да ви налагат удръжки от заплатите?

- Не, във фирмата глоби не е имало. Работната обстановка си беше много добра. Не мога да си кривя душата – винаги ни е плащано навреме, парите не са ни забавяни. Знае се, че между 5-то и 10-то число на месеца трябва да ни плати, и каквото и да стане, шефът ни плаща. В това отношение е много точен. Когато сме работили извънредно, винаги ни е плащал – в събота 150%, в неделя или на национален празник 200%. Не мога да кажа на черното бяло. Кой знае обаче българските шефове какво са му казали. Оттук идва цялата система: доносът е пуснат – по интернет или по телефон няма значение. Той сутринта да дойде в 7 без 15 часа да ме махне от работа, при положение, че той по-рано от 10.30 ч. не идва, това си беше чест за мен.

- Значи са го извикали на пожар?

- Да. Кой знае какво са му наговорили. Оттук идва цялата работа. Той нито ме е попитал да кажа за какво става въпрос, абсолютно нищо. Той не ми даде никакъв шанс да говоря с него.

- Разкажете как се разви тази среща с него.

- Само това беше – той ми каза, че са му разбили магазините в Атина; неговите родители ме били гледали на камерата, че аз съм стояла права и съм говорела с колежки.

- Откъде са гледали записа?

- От Гърция, през интернет. Няма логика ти като имаш някакво производство и някаква собственост и те ограбват, в същото време някой от семейството да стои пред монитора и да гледа кой какво прави в цеха. Това просто е пълна глупост, няма логика. Ние познаваме и майка му, и баща му, защото те идват в цеха. Всъщност, майката е собственик на фирмата, а двамата й синове я управляват – единият е дизайнер, другият, нашият шеф, се занимава с икономически проблеми – заплати, работа, приемане, уволняване на работници и т.н. И вследствие на това, че на шефа му било трудно след обирите, а аз съм стояла права и съм разговаряла, трябвало да си тръгна. Това е.

- Казахте, че малко след националната стачка шефовете започват да ви правят проблеми

- Явно тогава са се усетили за големите кражби в Гърция и започнаха – шкафчета ни направиха. Дотогава при нас си държахме и връхните дрехи, и чантите. Не са ни проверявали никога, когато сме излизали. Сега даже назначиха една жена, която вътре е нещо като пазач, защото тя друга функция не изпълнява. Има право, например, ако реши, че си правил нещо не както трябва, може да дойде с теб в тоалетната и ти си длъжен да и покажеш с какво бельо си облечен. Назначиха я сега, февруари. Но всъщност всичките кражби идват от високото равнище, отгоре, от тези, които разполагат със склада, които имат материалите при тях. Защото аз мога да си ушия едно боди, но аз не мога да сложа от съответните ципове за него, те са декоративни, с камъни и са под бройки. А такива бодита са открити по магазини, откъде идва това, една шивачка ще седне ли да ти шие 50 бройки бодита, за да ги продаде?! Откъде ще намериш после пазар, като ти си се навела 8 часа да работиш, а после като се прибереш, гледаш да си свършиш домашната работа? Не става така, това всичко си е от приказката за вмирисаната риба и за главата.

- От това, което казвате, всъщност кражбите ги осъществяват най-приближените до шефовете хора?

- Да, те. Например миналата година собствениците платиха 500 000 лв. глоба на НАП, защото те ги заловиха в двойно счетоводство. И това не го направи счетоводителката, а склададжийката на фирмата. Тя е, ще го кажа без преувеличение, стар гестаповец. Навремето е била шеф на производството в огромния завод „Елена Георгиева”. Но след демокрацията старите шефове не се котират никъде и тя при нас от начало започна като ръчна работничка. Постепенно се издигна в очите на шефовете и стана склададжийка. В момента тя коли, тя беси, тя фактически е направила доноса за мен. Екатерина Лекова се казва, държа да я цитирате по име. Перфектна е в интригите и направи така че фирмата да бъде изловена в двойно счетовоство и играе така, че да не може да бъде изловена.

- Шефовете така си правят далаверите, че после да бъдат заловени като виновни обикновените работнички...

- Абсолютно. Например, старият техник го махнаха от фирмата, защото бил откраднал две топчета плат. А едно топче плат е дълго около 2 метра. Той идваше на работа с обикновена кола, в тази лека кола, кьорав да си, ще го видиш, това не е игла, да я скриеш. И те затова го махнаха, защото бил откраднал две топчета плат.

- Когато решихте да направите синдикат, как подходихте към колегите си, през почивката ли говорихте с тях за това?

- Не, просто по време на работа станах, минах и записах всички, които искат да участват в синдиката. Тогава нямах работа и така се практикуваше – като нямаш работа, ставаш и си говориш с колегите. Сега това не е възможно, работата стана церберска и всеки гледа да се крие от другия. В началото на февруари съставих списъка и ги преброих 60 човека. И тогава се обадих на Наташа. В една фирма от 100 човека 60 в синдикат – това си е голяма организация.

- Да, това е така дори в световен мащаб. Но в условията на България и особено в частната промишленост човек да направи такъв синдикат, се изисква още по-голяма смелост...

- Може би сме се събрали малко повече луди глави на едно място и заради това. При всичките тези простотии, то вече почва да избива нанякъде. Като виждаш, че сам нищо не можеш да направиш, търсиш да имаш някаква опора зад гърба, за да тръгнат нещата в по-добра посока. Защото шефът излиза пред събранието и ни казва, че до края на март месец, ако не се лъжа, в София се открива магазин на фирмата, който ще бъде някъде по моловете или по „Витошка”, не ми се вярва в някое закътано местенце да е. Едновременно с това в Гърция трябвало да открие още два магазина. И една колежка тогава се обади на събранието: „Добре, ама дайте да измерваме нещата едно спрямо другото. Вие откривате магазини, а нащите заплати стоят от еди колко си време без да ги пипнете”. А той как чу думата заплата, все едно ток го удари. Смени физиономия, смени и реплики и прекрати заседанието. „Сядайте бързо да шиете!”, това е по темата за заплатите. Той бил в криза, това ли е криза?! Ние ще ти бълваме всеки ден по 1500 бр., ще ми поръчваш спешно още еди колко си броя, защото магазинът бил празен. Как стават тия работи, каква е тази криза? Аз разбирам да съм в криза – имам 5 лв. и ги пазя, докато мъжът ми вдругиден вземе заплата. Това е криза, да. Или дъщеря ми с детето – не може да му купи лекарства – това е криза. А той, дето днес 1500 бройки сме му произвели, за да ги продаде, да ми каже, че е в криза и да ми дава 340 лв. и аз утре да се пенсионирам с 60 лв. пенсия, не става. Аз винаги съм си била устата и може би оттам идват проблемите – сега е дошъл точно този момент, в който е трябвало да стане. Но не съжалявам, че е станало.

- За нас Вашият опит е много ценен, защото знаем, че да се организира синдикат в частно предприятие е много по-трудно отколкото в държавно.

- Да, така е, но не е невъзможно. Бих дала един съвет на хората, които решат да го направят – да го правят малко по-тайно и да се пазят не от собствениците, а от колегите си. Това е най-важното условие – пази се от този, който мислиш, че ти е приятел. В шивашкия бранш условията са много тежки, защото има много квалифицирани шивачки, работните места са малко и собствениците точно на това разчитат: „Тази няма къде да ми избяга, доволна е и на тези пари, като й ги давам редовно, защото знае, че отвън за нейното място чакат поне още 15 човека”. И точно този мотив ги кара да действат. А и доколкото знаем (това все пак са слухове), понеже гърците, които се занимават с шивашко производство в България, са много и си имали нещо като картел, в  който се разбират – таванът на заплатите, които дават, да е например 500 лв. По-високи никой не дава, защото ще подбие авторитета на другия грък, работниците ще му избягат. Това, разбира се, не е законно. Ти не си на пазара, за да гледаш този до теб на колко продава и да се движиш около неговата сума. Но това не може да се докаже.

- Но това е дъжавна политика. За да са те тук като инвеститори, някой трябва да им позволява да инвестират по този начин.

- Абсолютно. Преди време работих в една шивалня тук, в Перник. Условията бяха перфектни. В един момент обаче все пак решихме да го питаме за малко повече пари – да ни вдигне поне с 20 лв. заплатите, не с повече. Гъркът се обърна и ни каза: „Не искайте пари от мен, искайте пари от вашето правителство. То ми е дало право аз да ви плащам 343 лв. Оттук нататък аз ви давам с 50 лв. над това. Какво искате от мен? Сърдете се на вашето правителство”. Прав е. Защото цялата държава ни е такава. Има си някакви браншови спогодби. Например за шивашкия бранш таванът е 500 лв. Ако шефът прецени, може да ти дава повече. Но той няма да прецени, защото не е глупак. Бат Бойко ми е определил, че аз трябва да взема 400 лв., та кой е гъркът, че да ми даде 500 лв., като бат Бойко е казал 400. Не може държавата да ти взима, а гъркът да ти дава. Оттук идва цялата работа. И сега вече безработицата и всички се тресат, че ако останат без работа... Аз например имам заеми към 3 банки, едновременно с това имаме заеми към частни лица, ей сега получих писмо за тока, че ще ме съдят, ако не платя, за водата дължа 400 лв. Всеки се е свил в черупката си и си казва „не мога да мърдам, защото загивам”.

- Това прави още по-голяма значимостта на създадения от Вас синдикат. Рискували сте много.

- Не, аз работа ще си намеря, без работа няма да се оставя. Може да са ме изгонили, но ръцете не са ми взели. Това, което умея, ще го умея и при тоя шеф, и в друга фирма. Но това е, че ми разби нервите, защото бях и на успокоителни хапчета, бях с жестока нервна криза.

- Напомняте ни за Костадина Кунева. Тя беше чистачка в Гърция, която развиваше синдикална дейност и затова я бяха нападнали. Това се случи 2008 година и понеже следяхме случая отблизо, наш приятел отбеляза, че сигурно в страната също има хора като Костадина Кунева, но просто не чуваме за тях.

- Определено има. Ние, българите, не сме толкова глупави. Но не знам защо ни трябва толкова време. Ето сега, след цялата тази история, онзи ден се разбирам с една колежка да пием по кафе, влизам в кафето и я чакам. Уговорката ни беше такава – да отида преди нея, за да не видят колежките, че ще пие с мен кафе. В следващия момент влизат две други колежки, сядат, поздравяваме се и тя ми се обажда по телефона: „Моля те, дай да ходим в друго кафе, те ще ме видят, че съм с теб”... Нито съм убиец, нито съм престъпник, нито съм прокажена. Един обикновен човек, който си търси правата

- Когато стана ясно, че Ви уволняват как се отнесоха колежките Ви, получихте ли подкрепа от тях?

- Не. Точно тогава разбрах кои са ми приятелките. Отсях хората и видях кои са истински. Точно в такива моменти разбираш на кого можеш да разчиташ. Само тези 6 човека, с които направихме синдиката, бяха плътно зад мен. Всички други бяха „Мани, ти с Дида недей повече да контактуваш”. Персона нон грата станах.

- Вероятно знаете, че сте абсолютно в законовото си право да се върнете на работа.

- По принцип правото е на моя страна, да. Но шефовете продължават да ме обвиняват пред другите – „ето Дида какво направи с фирмата, извънредните ще минават през дебитната карта, ще се облагат с данък”. Аз едва ли не съм им бръкнала на всичките в джоба. Аз им казах на другите: „Вие за 5 лв. ли сте? Две съботи като работите през тоя месец, с извънредното ще направите 50 лв. На 50 лв. данъкът е 5 лв.” Колкото и да работиш, повече от 50 лв. за две съботи не можеш да направиш. Знам, че съм си в правото. Дано всичко стане както трябва и съдът да реши в моя полза, че трябва да се върна на работа. На мен ми е от ясно по-ясно, че в тази фирма нямам бъдеще.

- Не мислите да се върнете като председател на синдиката?

- Аз ако трябва за един ден ще се върна, но ще се върна с гордо вдигната глава. Не мога да не се върна. Но ми е ясно, че има два варианта – или гъркът ще ме викне още същият ден, в който трябва да се върна на работа и ще ми каже „Виж сега, фирмата е моя и аз решавам какво трябва да правя. Казваш какво искаш, ставаш и се махаш”. Това е единият вариант, защото го е правил. Другият вариант е да ме остави, защото вече има обществено внимание към нашия въпрос, била съм изцапала лицето на фирмата и как сме щели да го изчистим, да ме остави и да каже на бригадирката днес 20 пъти да ми смени манипулациите. Тя като ми смени 20 пъти манипулациите, колкото и да съм бърза и добра, няма да хвана норма. В следващия момент той ще ми каже „ти не се справяш”.

- Как мислите, има ли реален резултат от синдиката, който сте създали?

- Абсолютно, жените не се отказват. Той си остава. Дори аз само за един ден да се върна и след това да ме махнат по независещи от мен причини или аз сама да реша да се махна, организацията си остава и ще продължи да си функционира. Единствено синдикатът ще си смени председателя. За действията на тези 6 души от синдиката главата си залагам. Тук вече съм сигурна в приятелките си.

- Мислили ли сте от други предприятия и/или от структури на КНСБ тук да се организира под някаква форма подкрепа за Вас, за колежките Ви, за това, че имате право на синдикална организация на работното си място?

- Не сме говорили за това. В Перник заплатите са много ниски. Например, голямата ми дъщеря работи за 250 лв., 6 дена в седмицата. Тя е с малко дете на 3 годинки.

От шивалните нашата е най-голяма, друго по-голямо предприятие е „Блу поинт”. Много народ избяга от „Блу поинт”, защото там дават 280 лв. заплата. Колко народ там си скъси нервите и живота, просто не е истина. Аз и там съм работила 3 месеца. Махнаха ме по преценка на работодателя, защото съм говорила пред местната телевизия. Там се ходеше до тоалетна с точка. Виси едно картонче с точка, който отива до тоалетна, го взима и докато не се върне, никой друг няма право да отиде до тоалетната. По този повод някой извика телевизията и като дойдоха, няма кой да говори. Тогава излезнах пред камерата и казах за какво става въпрос. На другия ден ме уволниха. Не мога да си трая, такава съм си. Това е унижение просто. На 25 човека има едно картонче с точка и когато на някой му се доходи до тоалетна, не може, иначе го глобяват 20 лв. Извинявай, ама това не мога да го претрая, та дори от това животът да ми зависи. Това е ненормално, ние сме жени бе, дявол да го вземе! Но години наред хората си траят. Ей сега чак са им махнали точката. Подобно предприятие да те подкрепи – никога.

За мен е логично работничките да имаме собствена организация. Някои колеги са се изразявали и така: „Тази Димитрина какво иска, не можа ли да си вземе трудовата книжка и да си тръгне?”. Аз им отговарям, че не съм виновна. Нито съм гузна, нито съм откраднала, нито съм лъгала. Това което съм могла и се изисква от мен, аз съм го давала. Даже в повече съм давала.

- Вие имате дълъг стаж като шивачка, от колко години работите тази професия?

- От 90-те години съм шивачка. Иначе съм завършила готвачка. Готвачите взимат хубави пари, но не ми идва отвътре. А с шиенето знам, че мога да се справя.

- Преди да създадете синдиката във Вашето предприятие, бяхте ли запозната как се прави подобна структура?

- Не. Говорих с една приятелка. Няма да й цитирам името, защото ще започне лов на вещици в предприятието пак. Тя е една от секретарките на синдиката. Преди в цеха когато си поръчвахме ядене, аз го организирах. Преди мен двама-трима се опитваха да го направят – имаше грешка в поръчките, грешка в парите и т.н. Тогава станах аз, минах, събрах парите и направих всичко както си трябва. Като организатор мога да кажа, че съм добра. Определено ми се чуваше гласа в цеха. Шест години работим заедно с жените и си познаваме и кътните зъби. С част от колежките се познаваме още от други предприятия.

- Като казахте за храната – има ли в „Мода ди маре” стол за хранене?

- Не. Има само автомат за кафе и един автомат за вафли. Ние си се организирахме за храната. Когато собствениците са там, не ни даваха да ядем в цеха. А 20-те минути обедна почивка не стигат да претърчиш донякъде за храна. Наоколо е индустриална зона, не продават храна. Логично е такова предприятие да има стол. По закон работодателят трябва да ни дава и определена сума на ден за храна. Но той не ни я дава. Логично е и да ни вдигне заплатите, логично е и да имаме по-голяма отпуска за прослужено време и т.н. Много неща са логични, но при шефовете няма логика и именно в това е логиката. Те използват това, че няма работа, в България работата е трудно откриваема. На шефа сигурно не му е ясно, че започне ли да има оборот на хора във фирмата, пада качеството на работа. Падне ли качеството, губиш повече. Защото ако днес на моето място дойде една шивачка, ще й трябват повече от 6 месеца, за да се научи как да шие всичките модели, да не говорим за рутината и бързината. Това трябва да се осъзнае от работодателите. Не може той днес е решил, че не съм му симпатична и да ми каже довиждане. Довиждане, ама аз колко време му работя на него. Няма да го оставя на мира, до последно ще се съдим.

- Всъщност Вие сте освободена с мотива „намален обем на производство”. В такъв случай Ви дължат две заплати.

- Аз съм освободена с месец предизвестие, но той не иска да стоя във фирмата, въобще не ме допуска, забранил е на мен да ми се дава каквото и да било, контакти с мен не трябва да имат другите и затова ми плаща един месец обезщетение и ако до един месец не съм си намерила работа, трябва да отида на първи април, само дано не ме излъже тогава, да си попълня декларация, за да ми изплати още една заплата. Аз вече съм се регистрирала на борсата, защото не знам делото колко време ще се влачи. Казаха ми, че минават за около 3 месеца по бързата процедура, но дали е така, не знам. Аз трябва да имам някакви средства, защото е тежко

- Какво питахте колежките си, когато правихте синдиката?

- Правим синдикат. Искате ли да членувате в него. Който каза да, го записах. Имаше някои, които ме питаха „ама какво ще помогне това”. Ако трябва да съм честна, не на всички обясних. На 40-годишна жена не можеш да седнеш да й обясняваш защо й трябва синдикат. Тя ако сама не знае и не каже „искам”, много време ще ми трябва да им обяснявам такива елементарни неща. Убедих се, че са глупави повечето ми колежки. Каквото им кажат, слушат и изпълняват. Не може някой да ти казва с кой да контактуваш и с кой не. Това мъжът ти не може да ти го каже. Това е ограничаване на личната свобода! „Ти няма да контактуваш с Дида, защото тя еди какво си направи”. Аз на твоята маса ли съм? Ти ли ме храниш? Не знам, това е заспал народ.

- Все пак сте имали идея за какво ви е нужен синдикат.

- Разбира се. Трябва да имаш гръб. Да извоюваш това, онова. Слушаме, информираме се. Например за купоните за храна, които дават в другите фирми. Ние не ги получаваме, има шивашки предприятия, в които ги получават. Защо да не получаваме. Ние трябва да имаме работно облекло. Ние нямаме работно облекло. Добре, да ни го дадат тогава под формата на пари – един път в месеца или на каквото време се полага. Но най-важното, най-основната причина е, че на този свят ти нямаш само задължения, имаш и права. Ето сега, например, както стана с мен, ако не бяхме направили синдиката, кой щеше да ми обърне внимание? Инспекцията по труда е толкова корумпирана. Инспекторките ходят с наши бодита, които няма от къде да купят. В България въобще няма магазин на фирмата. Скоро ще откриват първия в София. На кого да ходиш да се оплачеш?

- А Вие сте сигнализирали?

- Не, аз сигнализирах КНСБ, когато стана историята с мен. И понеже шефовете се опитаха да се направят на интересни – да не допуснат Наташа Ангелова на срещата и т.н., тя тогава подметна това и оттам-нататък я допускаха на среща и всичко беше точно.

За бодитата го знам от една от колежките. Тя е трудоустроена. Правиха й операция за рак, и вследствие тя е трудоустроена. Работата, която работеше, беше за по-добри пари от нас, но в един момент склададжийката, Екатерина Лекова, която командва негласно парада в цеха, решава, че трябва да се отърве от нея. Но не е проверила как стоят нещата при тази колежка и я преназначиха като шивачка – на по-ниска заплата, трябва да работи на норма, а трудоустроените хора по закон не трябва да работят на норма. И колежката тръгна да си търси правата. Отиде в прословутата пернишка инспекция по труда да иска съвет от тях. После разказа, че инспекторката и се изсмяла и й казала: „Госпожо, не сте ли прекалено нагла”. Колежката я погледнала по-настоятелно и в този момент видяла боди на фирмата върху нея. Затова отиде в София да си търси правата, и се стигнало дотам, че гъркът я възстанови на старата работа и даже й се извинил за грешката, която бил допуснал.

- Да, много примери има за корумпираността на испекторите към различните държавни институции.

- Да, като ме махнаха от „Блу поинт”, там също имаше двойно счетоводство, но имах документи, с които да го докажа. Дават ти един фиш с това, което печелиш по документи, за пред държавата. Дават ти друг фиш с това което взимаш реално, един вид на ръка. С тези два документа отидох в Икономическа полиция. Не като анонимен гражданин, а с трите си имена, описах акуратно всичко, приложих всички документи. След един месец получих отговор, че моят сигнал не отговарял на истината. Те били проверили фирмата и всичко било изрядно.

- За синдиката – като съставихте списък с участващите, какво направихте после, какво Ви посъветваха от КНСБ?

- От КНСБ Наташа Ангелова ми каза: „Правим го, няма проблеми, само се разбери какво, защо, как”. На 15 февруари направих списъка, на следващия ден бях изгонена, а на 20 февруари основахме нашия синдикат. Събрахме се в едно кафене и го основахме. Просто след моя случай тези 6 жени бяха категорични, че трябва да го направим.

- Това означава, че сега вече в „Мода ди маре” има  синдикална организация?

- Да. От фирмата всячески се опитват да разберат кои работнички членуват в синдиката. Те трябва да не се издават.

- Членовете на синдиката ще имат нужда от външна подкрепа, за да издържат.

- От комшии, приятели и познати може да има подкрепа. След публикацията в медията „Перник днес” аз получих подкрепа от познати и съседи. Също и по Фейсбук. Имаше и публикация във вестник „Преса”. Само това не ми хареса в тази публикация, че журналистката беше писала, че съм припаднала и намерена от случайни минувачи. Направила го е, за да засили въздействието. Но в цеха знаят, че не е така. И оттук-нататък това се използва да се изкара, че цялата моя кампания е едва ли не лъжовна. Заради това истината колкото и да боли, е истина и е най-добре да се казва истината. Няма смисъл да преиграваме. Тя, бригадирката, излязла пред целия цех и им прочела същата тази статия. После добавила: „Как да оправим лицето на фирмата, ето Димитрина какво е правила?”. Истина е, че изпаднах в нервна криза след уволняването ми и ми дадоха успокояващи. Знаех, че не съм виновна, а ме изкарваха най-черната овца. Но не съм припадала.

- Не се притеснявате да се даде по-голяма гласност на вашия случай?

- Не. Трябва да има гласност, за да почне да се оправя тази тъпа държава. Ето голямата ми дъщеря. Тя ще направи 24 години. Попита ме дали не е могло да си претрая. „Маме, не мога да си претрая. Цял живот гледаш покрай семейство, покрай свекърва и мъж да си траеш. Това вече не може да се трае”. Просто ти пада пердето и трябва да си кажеш това, което си мислиш.

- Познавате ли добре Кодекса на труда и смятате ли, че ако Вашите колеги си знаят по-добре съществуващите права, ще действат по-активно в своя защита?

- Да, определено. Защото иначе в тези частни фирми всеки гледа да те прецака по някакъв начин. Ето аз например в тази фирма, „Мода ди маре”, три пъти съм назначавана на срочен договор при положение, че когато един път си работил на срочен, той става постоянен и като се върнеш след прекъсване на работа в същата фирма нямат право да те връщат на срочен. Това го научих обаче по-късно, едва след това. Последното място, на което работих преди да се върна в тази фирма, беше една работилница за стъклопакети в София – „Кристиян Нейко”. 9 месеца работих там. Най-големият парадокс беше, че в деня, в който започваш работа, ти дават да подпишеш договора и едновременно с това заповедта за напускане по взаимно съгласие. Ако не подпишеш заповедта за напускане, не ти дават да подпишеш договора. Собственик – българин. Иначе добри пари даваше.

- Какво е положението в Перник като цяло?

- Заплатите са ниски. Затова и фирмите от София идват тук. Етърва ми работи във фирма, която произвежда пластмасови изделия за бита. Тази фирма се намираше в Княжево, София, дълги години и там взимаха добри пари и условията бяха добри. Сега се преместиха в Перник на мястото на завод „Феромагнити”. Тук си беше промишлена зона и заводите даваха хляб на много хора. Софиянци идваха да работят в Перник. А сега масово фирмите се изнасят в Перник, защото тук всичко е по-евтино – дали ще вземеш под наем нещо или ще го купиш, няма значение. Тук знаят, че няма да им идват всеки ден проверки, много добре знаят, че инспекторите тук са подкупни до безобразие. Работната ръка е евтина, защото няма работа. Перник си умира като работен град, какъвто беше. Като се преместят тук фирмите, заплатите драстично падат. Казах ви, като бях в София ме осигуряваха върху 1200 лв., а аз взимах 800 лв. чисто. Тук да се побъркаш от работа – с  надомно, извънредно и т.н. – 600 лв. Като цяло Перник е гладен. Дъщеря ми колко време си търси работа. Най-интересното е, че за 90% от работните места (все в сферата на услугите) търсят 20-годишни момичета с 5 години трудов стаж. Как да се натрупа този трудов стаж. Имаше периоди, когато в Перник през деня оставаха само бабите и внуците. Всички други отиваха на работа в София. Защото тук работа няма. Мъжът ми сега работи като пазач на гробищата и взима 220 лв. заплата. За какво говорим просто. А навремето в „Стомана-Перник” взимаше големи пари, но... „Стомана” умря. Аз, навремето като се женихме, в „Токоизправители” работих. Имаше много работа. А сега няма.



Перник

- Как смогвате да оцелявате при такива условия?

- Водя си в един тефтер – от този съм взела толкова, от онзи толкова, купувам си тютюн, общо цигарите на месец ми излизат 36 лв. и гледаме да минем възможно най-тънко. Пак добре, че децата си взеха хляба в ръцете и не са при нас и сме само двамата. Като сготвя една манджа, 3 дена я ядем. Горе долу се оправяме. А младо семейство, както са дъщеря ми, зет ми и внучето? За едно дете разходите са безбожни. А той е и астматик, всеки месец се купуват лекарства. То и градът си оказва влияние, в Перник 90% от хората са астматици

- Успяват ли да намерят работа младите хора в Перник?

- Голямата ми дъщеря, например, започна работа за 250 лв., но тя не може по чужбина да ходи, на нея й е пределно ясно, че в чужбина вече няма хляб. Аз миналата година отидох до Чехия. 10 дена работих в складовете на Кауфланд и бях, меко казано, отвратена. И то Чехия, за която се твърди, че е много добре. Всички се връщат от Гърция, Испания. Малката ми дъщеря се връща сега от Гърция. Тя замина миналата година при приятеля си, който работеше там с майка си от 15 години. Сега всички се прибират, защото там е криза и нямат работа.

- А висшето образование като перспектива за младите хора?

- Дъщеря ми искаше да следва ветеринарна медицина. Струва 5500 лв. за 5 години и половина. В Стара Загора задочно обучение няма и тея пари няма откъде да ги вземем. Това убива бъдещето на децата. Жалко е. Тя можеше да влезе с оценката от матурата, но не отиде, защото нямаме пари. Стара Загора е втори по скъпота град след София. Това съсипва децата. Сега мисли, като се върне, да запише курсове от борсата на труда за фризьор или гримьор и с това да се занимава. За следване не може и да се говори, защото е много пари, а те със сигурност и още ще го вдигнат. То не е само таксата – а учебници, храна, квартира... Бъдещето е един омагьосан кръг. Не знам как ще се излезе от него, но отнякъде трябва да се тръгне. И то от младите хора.

- Какво бихте ни дали като съвет за „Работнически глас”?

- Пишете за обикновените хора. Може да е малко, но ще допринесе, ще е за добро. Защото ако поне 10 човека прочетат нещо и кажат на още 10 човека, поне един ще реши да надигне глава. Това, че представяте например моя проблем, вече е нещо.

сряда, 28 март 2012 г.

Блокада – ден трети (Кърджали)

28.03.2012. Металурзите от Оловно-цинковия комплекс в Кърджали отново блокираха пътя за Хасково. "И преди и сега всичко е лъжа", "Захариев в затвора", скандират протестиращите, цитирани от БГНЕС. Работниците все още не са получили заплатите си, но се заканват, че ще продължат протеста, дори и след като ги получат, защото бъдещето на предприятието е все още неясно. Няма да спираме протестите, искаме си парите, настояваме заводът да работи иначе и градът си отива, казват хората.




вторник, 27 март 2012 г.

Блокада - ден втори (Кърджали)

От 9,30 до 10.30 ч. във вторник (27.03.2012) работниците от "ОЦК" АД Кърджали затвориха един от главните пътища на Кърджали - изхода за Хасково през с. Мост, както се заканиха вчера.


Металурзи от ОЦК-Кърджали блокираха пътя за Хасково


26.03.2012. Повече от 200 работници от Оловно-цинковия комплекс в Кърджали блокираха тази сутрин един от входовете на града. Металурзите, които не са получавали заплати с месеци, не издържаха на напрежението и спонтанно излязоха на пътя. Около 30 минути след блокадата страстите се поуспокоиха, но никой не изрази съжаление за стореното. Металурзите са категорични, че заводът е стигнал дъното заради действията на собственика Валентин Захариев. Хората искат да бъдат чути, дори ако се налага да престъпят закона. Протестите в Оловно-цинковия комплекс продължават, категорични са металурзите в Кърджали.



Ден за разплащане на дългове в Мадан

петък, 23 март 2012 г.

Помощ за село Бисер

Организират се доброволни спасителни бригади, които да подпомогнат на място пострадалите жители на селата Бисер, Лешниково и Стойково. Повече за тази инициатива може да прочетете тук: http://zaxarmanli.wordpress.com/%D0%B4%D0%B0-%D0%BF%D0%BE%D0%BC%D0%BE%D0%B3%D0%BD%D0%B5%D0%BC/

Същевременно работниците от „ТЕЦ Марица изток 2“ събраха 22 210 лв. за жителите на с. Бисер. Сумата е събрана в рамките на едноседмична кампания.

Докато човек чувства болка – значи е жив. Докато човек чувства чуждата болка – значи е човек.


четвъртък, 22 март 2012 г.

Протести срещу животояда В.Захариев и в Рудозем


Нови заплахи за уволнение са получили работниците от ГОРУБСО -Мадан и -Рудозем, разказаха те пред камерата на Нова. И напомниха, че протестът им ще продължи, дори предприятието да плати всичките си задължения към тях и към държавата. Окончателната им цел е отнемане на концесията от собственика на мините – Валентин Захариев.

Четвърти ден над 120 работници от ГОРУБСО-Рудозем протестират. От май месец миналата година не са получавали заплати.

Телевизионният екип покани директора на фабриката, Венко Димитров, да присъства на разговора, но той категорично отказа и обясни, че ако работниците са съгласни да се върнат на работа, ръководството ще им изплати 40-те процента от месец май.

Работниците обаче не са съгласни, искат заплатите си редовно и в целия им размер.

Повече – във видеото.

novatv.bg

Разярени работници плениха влак край Перник

Разярени работници плениха претъпкан влак, след като не успяха да се доберат до купетата. Около 40 минути мотрисата остана под обсада на гара Даскалово край Перник.

Екшънът се разигра рано тази сутрин. Армията от работещи в столицата перничани и кюстендилци тръгнаха към офисите към 6 часа. Оказа се обаче, че мотрисата не може да поеме огромния легион от двата града. С викове и разправии няколко души успяха да избутат правостоящите в коридора и да преминат от вътрешната страна на вратите на купетата.

Останалите се оказаха безпомощни и закъсняващи за работа на перона. Хората се ядосаха и се наредиха на жп линията пред локомотива. Повече от половин час те държаха композицията в плен. Тренът бе освободен едва след намесата на полиция.

Линията Кюстендил-София, минаваща през Перник е една от най-натоварените в страната особено сутрин рано и привечер след приключване на работния ден в столицата. Всяка сутрин по трасето се пускат по две мотриси, но днес заради технически проблем е пътувала само една и не е могла да побере пътниците. От утре проблемът ще бъде решен, обещаха от БДЖ.

В-к „Стандарт”

вторник, 20 март 2012 г.

Дъщеря на миньор: „Докога този лъжлив животояд Валентин Захариев ще измъчва народа??”

Дъщеря на миньор от Мадан коментира изказване на Роберто Младенов (изпълнителен директор на Интертръст холдинг, направено пред БНТ относно положението в ГОРУБСО-Мадан )

Боже, как лъже този господин!!! До края на миналата година бил изпълнявал всичко необходимо ли? Няма такова нещо!! Той в ефир направо се "наака" след някои въпроси от сорта да влезнат камери веднага в рудниците или пък той как би постъпил ако 10 месеца не взима пари и го лъжат!!!!! Защо той не отговори на този въпрос? Баща ми, вуйчо ми и почти всичките ми роднини, даже и жените работят в ГРОБНИЦАТА ГОРУБСО!! Казвам гробница в буквалния смисъл, защото много хора измряха в тези рудници и то не заради друго, а защото са занемарени и ще продължават да измират!! Други се самоубиват, защото нямат пари да се хранят и явно безпаричието ги побърква!!! Ами така е всеки би се побъркал!!! А бедствието ЗАХАРИЕВ се радва на палатите, които си строи в Америка с парите на миньорите и с източването на фирмата, и въобще не му пука, че хората заради него се хранят с мухлясал хляб и картофено пюре, а други даже и това нямат!! Докога ще продължава това?? Докога този лъжлив животояд ще измъчва народа?? Това само в България го има!! До кога аз и сестра ми ще берем мизерия и родителите ни ще излезнат от депресията и няма да плачат пред нас, когато ни дават и последните си парички по 30 лева (за да изкараме 10 дни) аз, студентка в София, а сестра ми ученичка извън града!! От преди 1 година се налага да работим и аз, и тя, и да учим! Аз се оправям, студентка съм може и да прекъсна да не уча, но сестра ми още средно няма и трябва да работи и да учи, за да не умрем от глад!!!!! Как може да позволиш такова нещо, бати Бойко? Не ти ли е жал за нас!!?? Човещинка нямаш ли?? Ако КЪРТИЦАТА ЗАХАРИЕВ изплати заплатите и продължи да е шеф още след няма 2 месеца, ще е същата работа!! Аз да ви кажа, че този човек си има план! Нашите мини са много богати и той го знае много добре, цоцал е дълго време и има още много за цоцане!! Неговата цел е ГОРУБСО да фалира, след което той ще го купи и ще печели мнооого повече!!!

неделя, 18 март 2012 г.

История за хората, които градят България

Това е репортаж за 22-годишната Тамара Томова, която е работеща студентка и разказва за ежедневния си живот и част от премеждията, през които тя и брат й преминават, за да изживяват тъй нареченото битие. Репортажът беше излъчен в Софийския университет на 15 март по време на дискусията, организирана от "Призив"

сряда, 14 март 2012 г.

Покана за прожекция + дискусия в СУ

„Призив” организират следната прожекция + дискусия:

Да учиш и да работиш едновременно – смогваме ли да успяваме и успяваме ли да смогваме  

15 март (четвъртък)                                     
19 часа                      
СУ - Ректорат, 23 аудитория


Каним ви да обсъдим един изключително актуален за повечето студенти въпрос – относно налагащото ни се едновременно учене и ходене на работа. Все повече от нас са принудени да работят по време на следването си, но твърде рядко имаме възможност да чуем гласа на тези хора – защо им се налага да работят, какъв вид работа си намират, пречи ли им тя на следването, помага ли работата с нещо друго освен с някаква по-голяма самостоятелност и т.н. Репортажът на И. Кулеков за една работеща студентка от Югозападния университет в Благоевград е добър повод да обсъдим всички тези и други сходни на тях въпроси.
Очакваме да споделите и вашите наблюдения и опит от едновременно учене/работене на 15 март 2012 г. от 19.00 ч. в 23 ауд. на Ректората.

вторник, 13 март 2012 г.

Металурзите от ОЦК-Кърджали - без заплати от септември


2800 профсъюзни дейци убити в Колумбия от 1984 г. насам

Над 2800 профсъюзни дейци са убити в Колумбия от 1984 г. досега, сочи доклад на Програмата за развитие към ООН.

В периода 1984-2011 г., освен това, са изчезнали 216 профсъюзни дейци и активисти, 163 са били отвлечени, а 83 да били подложени на изтезания. "Кой стои зад тези престъпления е трудно да се определи. Точно това е ключът към истината и справедливостта. Това обаче не е лесно, свидетелство за което е фактът, че в 78% от случаите няма обвинени", заяви пред репортери координаторът по доклада Карлос Мигел Ортис. /БГНЕС /

понеделник, 12 март 2012 г.

Миньорите в Мадан: „Това е геноцид”

Глад. С тази диагноза живее Мадан в XXI век. Миньорите не крият, че оцеляват на вересия за хляб в кварталните магазинчета, че с месеци нямат ток в домовете си. И че ядат по две филии хляб с малко сирене и мътна бобена чорба, докато блъскат под земята. Малолетните им деца работят за по някой лев - поне да имат за училище, а жените им или са безработни, или вадят по 200 лв. на месец в шивашките цехове. Истинска ярост обаче се изписва на лицата им, когато говорят за шефа си - собственика на рудниците за олово и цинк Валентин Захариев. 700-те миньори са гладни, но не стачкуват само заради своите честно заработени пари, а защото е потъпкано достойнството им.

"Това е геноцид, нечовешко отношение, с часове стоим заключени под земята, когато ЕВН спре тока в мините заради неплатени сметки на фирмата. По закон трябва да има пешеходни изходи, от които да излезем, ако стане авария с тока. Но такива няма", обясняват разпалено един през друг хората на площада. Допълват, че Минноспасителната станция в Мадан е била най-добрата на Балкански полуостров - а сега всичко е разграбено, разпродадено и службата вместо 5 специализирани автомобила и друга техника за спасителни операции има две-три паянтови брички. "Това е бяло робство, лъжат ни в очите вече повече от 10 месеца, удържат ни големи суми от заплатите, на някои от нас и по 200 лв., а никой не казва за какво, къде отиват тези пари, кой ги прибира и защо", недоволстват мъжете. От ръководството им отговаряли едно и също: "Вътрешни правила на фирмата."

Сред тях има и 20-годишни хлапаци с почернели от мазоли ръце, сякаш са копали цял живот под земята. Има и такива, които са прекарали в рудниците по 15 г. и единствената им "екстра" освен миньорската пенсия, която се надяват да получат, са
купища болести и нечовешко огорчение
което наричат кратко "геноцид".

Проблемите започват през май 2011 г., когато вземат 60% от заработеното. Следват месеци с още по-малко пари, докато последните мизерни суми капват през ноември. През цялото това време те на няколко пъти се вдигат на бунт, после отново слизат под земята, повярвали на обещанията, че ще им платят. Всеки месец покачват добивите на руда, а вземат все по-малко пари. От няколко месеца и това нямат. Оцеляват със заеми и помощ от възрастни родители и близки, чакат на пенсиите им. Това е за тези, които все пак имат близки и роднини. Но има и такива, които се борят сами с живота.

Един от тях е 40-годишният Емил Атанасов, баща на 5 деца. Когато преди 2 г. започнали да намаляват заплатите, а после и да ги бавят, решил да напусне и да се прехранва с лепене на плочки и фаянс. Иначе не можел да изхранва 4-те си деца. Заминал за София със съпругата си, която била бременна с 2-годишния сега Янис. "Защо я взех със себе си ли? Ами да ми бърка лепилото, да ми подава инструментите, да ми помага", с тъжна усмивка обяснява Емил, който вече е почти побелял. Допълва, че иначе трябвало от своята заработка да плаща и по 50 лв. на общ работник. Така бременната жена бъркала лепилата, той лепял фаянса и свързвали двата края - успявали да пратят на другите 4 деца - тогава всичките ученици на по 13-14 г. "Децата се гледаха сами, нямам живи родители, нито близки и не мога да разчитам на никого", разказва Емил. Заради кризата работата с фаянса намаляла, станало много трудно и се наложило да се върнат в Мадан. Емил отново се върнал в рудниците, но издържал до ноември 2011 г., когато заедно с още 60 колеги напуснал. "Не издържахме на мизерията, аз имах 6 г. подземен стаж и отидох на борсата, за да оцелявам", признава многодетният баща. Макар че сега не е на работа в рудниците, Емил всеки ден е на площада при колегите си. Често с празни джобове минава през целия град пеша, за да бъде с тях и да ги подкрепи в протеста. Случва се синът му Стенли, който е в I курс в техникума в Мадан, да му даде лев-два, за да не е съвсем без пари. "От 3 г. след училище помага в местен автосервиз. Вади по 10 лв. на ден, повече от мен, и ми е много неудобно, но трябва да съм на протеста", разказва още Емил. Той се надява проблемите в рудниците да се решат и веднага да се върне на работа. "Не искам да чакам на държавата, искам да работя и честно да си изкарвам парите", допълва Емил. В най-големия студ преди Нова година семейството му остава на улицата. Изхвърлили ги от ведомственото жилище на "Горубсо" и се наложило в най-големите студове той и многочленната му фамилия да се изнесат на квартира на свободен наем. Получил само предизвестие от банката, че трябва да освободи апартамента в едномесечен срок. После се оказало, че жилищата, които са собственост на минното дружество, са ипотекирани и банката ги запорира заради неплатени дългове. Преди това обаче многодетната фамилия живяла 5 месеца в мрак, нямали пари да платят тока. Нито един от 700-те протестиращи на площада пред "Горубсо-Мадан" не прави сметки какво ще си купи с парите, когато ги получи. Всички са единодушни, че първо ще си платят вересиите за хляб, после ще погасят заемите към банките, приятелите, близките. Какво ще остане за тях? "Нищо няма да остане, но поне ще живеем спокойно, че не сме длъжници на никого", единодушно отсичат миньорите от Мадан и допълват, че не искат съжаление, а човешко отношение от тези, за които работят.

По материали от в-к „Стандарт”

неделя, 11 март 2012 г.

Работниците в Мадан и Кърджали: против концесиите, за национализация


Миньорите негодуваха от месеци, но ефективната стачка тръгна заради едната супа, разказа Максим Банков. Той започнал работа в Мадан 10-ина дни преди миньорите да излязат на улицата и повел протеста. Върнал се в мините, за да направи 3 г. стаж, колкото му трябват за пенсия. “Изкривиха ми се очите, като видях дереджето на колегите. Пишат им заплати по 500 лв., на които начисляват постоянно санкции, уж заради неизкарана норма. Така на фиша за вземане им остават към 300 лв., които пък им се дават на 4 пъти. Задлъжнели са с хиляди левове по магазините, тефтерите с вересиите за храна са страшни!”, гневи се Банков.

Миньорите се страхували да протестират, за да не ги уволнят. На улицата обаче ги изкарал гладът. “Абсурдно е подземен работник да яде едната гола супа, а други да вземат тлъсти бонуси.” Заради позицията му Банков и други синдикални лидери получили заплахи, че ще бъдат уволнени, а някои вече имат и предизвестия.

“Да уволняват! Какво ще ми вземат? Живота ми ли искат? Него не могат да ми вземат”, нарежда сред множеството озверели миньори беловласият Реджеп Османов.
“Заложници сме на ГОРУБСО. И да работим, и да не работим, пари не получаваме. Не можем да отидем и другаде, защото няма работа тук. Не са ни платени осигуровки, не можем да идем на лекар, като роби сме. В 21-ви век си плащаме, за да работим.” Така в един глас роптаят миньорите от ГОРУБСО-Мадан. “Сами си шием работни дрехи, купуваме си ботушите, рискуваме живота си със старите съоръжения всеки ден. Заплати не сме виждали от миналия октомври, а собственикът Валентин Захариев се подиграва с нас. Изчезнали са и личните ни средства от взаимоспомагателната каса, от синдикалния членски внос”, недоволстват един през друг и мъжете от Оловно-цинковия комбинат в Кърджали.
На 1 март напрежението изби и Мадан и Кърджали бяха разтърсени от масовите протести на миньорите и металурзите. Гладът е по-силен съветник от страха - това доказаха работниците, като стоят вече десети ден пред администрациите на двете дружества, собственост на “Интертръст холдинг” с президент Валентин Захариев.
За 5 дни бяха събрани над 10 000 подписа в подкрепа на искането да бъде отнета концесията на рудниците в Мадан. Революционни идеи да бъде национализиран заводът в Кърджали, а “бацилът Захариев да се махне”, също не липсваха.
“Срам и позор, хем работя и не ми плащат, хем съм им дал за столовата картофите от градината си. И тях не са ми платили още. Тонове картофи са им дали от района и не са си ги платили. Работим на една фасул чорба!”, пустосва 59-годишният Рамзи Хомов. Баща му е загинал в рудниците, а децата му са на гурбет в чужбина.

Джамил Кехайов (30 г.) разказва, че сега получава по 200 - 300 лв. за къртовския си труд, а от собствените си мизерни заплати си купуват бургии, дрехи, пистолети, кофи, игли, крушки, тел - необходимите неща за работа под земята. Бащи на ученици и студенти казват, че гладуват, за да отделят лев-два за закуска на децата, не могат да плащат университетски такси, отчаянието е тотално.
“Самотна майка съм, от октомври не съм виждала пари. Изпращам сина си на училище гладен. Спрян ми е токът вкъщи, хладилникът е празен. Готова съм да посрещна шефовете от холдинга у дома!”, разказва по време на многочасовите преговори в Кърджали Гинка Вълчева. Преведените преди седмица пари на едва 100 души са запорирани и прибрани светкавично от банките заради натрупани борчове по кредитите на металурзите.
“Ние не сме роби, работим в нечовешки условия, а ни обвиняват в ниска производителност. Захариев лъже за вложените в ремонтите пари и сега пак ще ни излъже с обещания да започне да плаща”, смята Харалампи Назъров. Той работи от 12 години в цеха за мокро извличане в ОЦК и го сравнява с блато, в което умират и кучетата. “80% от съоръженията в завода са извън строя и са опасни, няма една здрава помпа, липсват турбини, лагери.
Дори и веднага да се разплатят с нас, с тази допотопна техника заводът не може да се вдигне на крака. Със заплата от максимум 400 лв. работни дрехи и ботуши ли да си купим, семейства ли да храним. ОЦК вече е “Кремиковци” втора серия - заводът умира! Защо държавата допусна да се стигне дотам?”, пита мъжът и гласът му трепери…

по материали от в-к „Труд”

събота, 10 март 2012 г.

300 дни глад в мини "Горубсо-Мадан"

Мадан. 300 дни глад, мизерия и робство в мините. Това е съдбата на над 700 подземни работници от рудниците "Крушев дол" и "Петровица" на "Горубсо-Мадан" АД, собственост на бившия шеф на "Кремиковци" Валентин Захариев. От май 2011 г. те не са получавали пълните си заплати.

До ноември успели да вземат на порции половината от парите си. Семействата им мизерстват. Хляб купуват на вересия от селските бакалии. Жените на повечето миньори са безработни или шивачки с по 100-200 лева заплата. Чашата на търпението на мъжете преля преди седмица, когато, след като излизат на земята, получават поредната порция имитация на миньорски обяд - бистра бобена чорба, в която зърната се броят на пръстите на ръцете им.

Преди да започнат работа, от фирмата са им дали закуска - две филии хляб и парче сирене. Понякога сиренето се заменя с половин кренвирш. На седмия ден от протеста им вчера в "Горубсо" пристигна министърът на икономиката Трайчо Трайков, който дълго говори с Валентин Захариев. Работниците отказват да слязат отново под земята, докато не си получат заплатите. "Горубсо-Мадан" дължи общо около 1,2 млн. лв. за заплати на служителите си.

Миньорите показаха на Трайков фишовете си за януари с неизплатените суми. Цифрите са потресаващи - от 57 до 280 лв. Собственикът на мините "Горубсо-Мадан" Валентин Захариев пък изобщо не е пожелал да се срещне с тях. Ръководството на мините излизало с абсурдните обяснения, че не им плащат заплатите, защото добивите на руда са спаднали, а подземниците не изпълнявали нормите и затова няма пари. В същото време обаче всеки месец шефовете повишават нормите за добита руда и процент чисто метално съдържание, обясняват миньорите.

Заради неплатени дългове и към ЕVН има режим на тока в рудниците. Често токът им спира и стоят "заключени под мъртвите" дълго време в галериите на рудниците. Сега под земята на работа са останали само 42-ма души, които са техническа поддръжка и отговарят за изпомпването на водата ръчно, за да не се наводнят галериите.

Другите са на площада и твърдят, че ще останат там, докато Захариев не си отиде. Един от тях е Мехмед Бодуров, който има 14 г. подземен стаж и е един от организаторите на гражданския протест на отчаяните родопски миньори. Кратко казва, че за няколко месеца се е разболял от диабет. Хората му вярват. Твърдят, че той е сред най-честните и няма никога да предаде интересите на колегите си. След срещата с министър Трайков на площада Мехмед имал силно главоболие, но нямал пари дори за един аналгин. Колега му дал последния си 1 лев, за да си купи хапче.

Всички на площада са отчаяни. Показват жалки фишове с мизерни суми, които чакат. На цялата мизерия, в която живеят 700-те и семействата им, миньорите сами трябва да плащат дори крушките на лампите от жалките си заплати, които дори не получават, отделят пари дори за части за пистолетите, с които разбиват земята. И за ботушите, с които всеки Божи ден изминават по 2 километра под планината.

Когато все пак дочакат малка част от забавените си с месеци заплати, първо погасяват кредитите си в банките. "Такива сме ние, родопчани, гледаме първо да си платиме заемите, тока и наемите, пък за нас каквото остане. А то обикновено нищо не остава. И така караме по цели месеци само на картофи и фасул", признават умърлушените от отчаяние хора. На унищожителната мизерия 60 души не издържали и напуснали двата рудника още през ноември. Отишли на борсата, за да може поне да се препитават с надеждата, че нещата ще се оправят и ще се върнат на работа.

В-к „Стандарт”