Миньорите в Мадан: „Това е геноцид”

Глад. С тази диагноза живее Мадан в XXI век. Миньорите не крият, че оцеляват на вересия за хляб в кварталните магазинчета, че с месеци нямат ток в домовете си. И че ядат по две филии хляб с малко сирене и мътна бобена чорба, докато блъскат под земята. Малолетните им деца работят за по някой лев - поне да имат за училище, а жените им или са безработни, или вадят по 200 лв. на месец в шивашките цехове. Истинска ярост обаче се изписва на лицата им, когато говорят за шефа си - собственика на рудниците за олово и цинк Валентин Захариев. 700-те миньори са гладни, но не стачкуват само заради своите честно заработени пари, а защото е потъпкано достойнството им.

"Това е геноцид, нечовешко отношение, с часове стоим заключени под земята, когато ЕВН спре тока в мините заради неплатени сметки на фирмата. По закон трябва да има пешеходни изходи, от които да излезем, ако стане авария с тока. Но такива няма", обясняват разпалено един през друг хората на площада. Допълват, че Минноспасителната станция в Мадан е била най-добрата на Балкански полуостров - а сега всичко е разграбено, разпродадено и службата вместо 5 специализирани автомобила и друга техника за спасителни операции има две-три паянтови брички. "Това е бяло робство, лъжат ни в очите вече повече от 10 месеца, удържат ни големи суми от заплатите, на някои от нас и по 200 лв., а никой не казва за какво, къде отиват тези пари, кой ги прибира и защо", недоволстват мъжете. От ръководството им отговаряли едно и също: "Вътрешни правила на фирмата."

Сред тях има и 20-годишни хлапаци с почернели от мазоли ръце, сякаш са копали цял живот под земята. Има и такива, които са прекарали в рудниците по 15 г. и единствената им "екстра" освен миньорската пенсия, която се надяват да получат, са

купища болести и нечовешко огорчение

което наричат кратко "геноцид".

Проблемите започват през май 2011 г., когато вземат 60% от заработеното. Следват месеци с още по-малко пари, докато последните мизерни суми капват през ноември. През цялото това време те на няколко пъти се вдигат на бунт, после отново слизат под земята, повярвали на обещанията, че ще им платят. Всеки месец покачват добивите на руда, а вземат все по-малко пари. От няколко месеца и това нямат. Оцеляват със заеми и помощ от възрастни родители и близки, чакат на пенсиите им. Това е за тези, които все пак имат близки и роднини. Но има и такива, които се борят сами с живота.

Един от тях е 40-годишният Емил Атанасов, баща на 5 деца. Когато преди 2 г. започнали да намаляват заплатите, а после и да ги бавят, решил да напусне и да се прехранва с лепене на плочки и фаянс. Иначе не можел да изхранва 4-те си деца. Заминал за София със съпругата си, която била бременна с 2-годишния сега Янис. "Защо я взех със себе си ли? Ами да ми бърка лепилото, да ми подава инструментите, да ми помага", с тъжна усмивка обяснява Емил, който вече е почти побелял. Допълва, че иначе трябвало от своята заработка да плаща и по 50 лв. на общ работник. Така бременната жена бъркала лепилата, той лепял фаянса и свързвали двата края - успявали да пратят на другите 4 деца - тогава всичките ученици на по 13-14 г. "Децата се гледаха сами, нямам живи родители, нито близки и не мога да разчитам на никого", разказва Емил. Заради кризата работата с фаянса намаляла, станало много трудно и се наложило да се върнат в Мадан. Емил отново се върнал в рудниците, но издържал до ноември 2011 г., когато заедно с още 60 колеги напуснал. "Не издържахме на мизерията, аз имах 6 г. подземен стаж и отидох на борсата, за да оцелявам", признава многодетният баща. Макар че сега не е на работа в рудниците, Емил всеки ден е на площада при колегите си. Често с празни джобове минава през целия град пеша, за да бъде с тях и да ги подкрепи в протеста. Случва се синът му Стенли, който е в I курс в техникума в Мадан, да му даде лев-два, за да не е съвсем без пари. "От 3 г. след училище помага в местен автосервиз. Вади по 10 лв. на ден, повече от мен, и ми е много неудобно, но трябва да съм на протеста", разказва още Емил. Той се надява проблемите в рудниците да се решат и веднага да се върне на работа. "Не искам да чакам на държавата, искам да работя и честно да си изкарвам парите", допълва Емил. В най-големия студ преди Нова година семейството му остава на улицата. Изхвърлили ги от ведомственото жилище на "Горубсо" и се наложило в най-големите студове той и многочленната му фамилия да се изнесат на квартира на свободен наем. Получил само предизвестие от банката, че трябва да освободи апартамента в едномесечен срок. После се оказало, че жилищата, които са собственост на минното дружество, са ипотекирани и банката ги запорира заради неплатени дългове. Преди това обаче многодетната фамилия живяла 5 месеца в мрак, нямали пари да платят тока. Нито един от 700-те протестиращи на площада пред "Горубсо-Мадан" не прави сметки какво ще си купи с парите, когато ги получи. Всички са единодушни, че първо ще си платят вересиите за хляб, после ще погасят заемите към банките, приятелите, близките. Какво ще остане за тях? "Нищо няма да остане, но поне ще живеем спокойно, че не сме длъжници на никого", единодушно отсичат миньорите от Мадан и допълват, че не искат съжаление, а човешко отношение от тези, за които работят.

По материали от в-к „Стандарт”