понеделник, 26 декември 2016 г.

Месарницата в Ямбол (или как се реже живо месо)



Бедни са хората в Ямбол, или поне 95 % от тях- от тези, които не са емигрирали. Една от тях е Ваня. Близо 10 години работи в месарски магазин в града. Шефът изглежда и се държи като от борческите среди, но през годините плаща редовно заплатите на тримата работници, а на празници дава и по някой лев отгоре. Като цяло няма проблеми в магазина и тази история нямаше да е интересна ако борецът не задлъжнял и се наложило да прехвърли месарницата на 20 годишната си дъщеря – с непорочно кредитно минало.
Млада, нафукана, видяла само медеца от живота, свикнала да й се угажда, новоизлюпената фирмаджийка решила да задвижи магазинчето за месо и започнала да го управлява като фабрика във Великобритания (в началото на XIX век). 20 годишната дъщеря никога не е работила, само е получавала от явния и сенчест бизнес на баща си  и явно е възприела работниците като собственост или като някакви животни, които трябва да лазят в краката й.  Още в първите дни на „царуването“ си развива параноя, че работниците може да увеличават неправомерно „голямото възнаграждение“, което им дава и започва да осъществява контрол, на входа, на изхода и през цялото време на работа.  Пребърква тримата  работници, чанти, дрехи. След това започва да се кара и обижда, дори пред клиенти на магазина. Още след първият месец решава, че заплатите са много високи и трябва да се намалят, независимо, че прагът на минималната работна заплата категорично го забранява.
Да, това може би е някаква реална картина на това, което се случва в много магазини и всякакви фирми в обезправената и обезкървена наша родина. Но една вечер, заедно с приятеля й – як младеж предпочитащ фитнеса и боксовата зала, незнаещ къде е ямболската библиотека, решават че може освен в джобовете и чантите си работниците да скрият колбасите някъде другаде и ги събличат голи – две жени и един мъж и тримата над 50 години. Унижение, гавра, по-добре да беше им пръснал мозъците с един пистолет.
На следващия ден Ваня не отива на работа. На по-следващия също. Не иска помощ от инспекцията по труда, защото знае, че няма да я получи – та нали бащата всеки ден яде и пие с инспекторите в малкия град. Синдикатите нямат достъп до частните предприятия – такава им е уговорката с капитала. Жената е вече на възраст и знае, че много трудно ще си намери нова работа в малкия град. Може дълги месеци да гладуват със сина й, който още е ученик, но не би се върнала в магазина след унижението.
Ваня дори вече не се надява, че ще дойдат по-добри времена, когато ще се появи някой, който ще защитава и нея – работничката от малкия град.

Димо Казаков

4 коментара:

  1. Защо няма коментарии ????? СТРАХ,БЕЗПАРИЧИЕ или ???

    ОтговорИзтриване
  2. Какви коментари очаквате,г-не ?? Коментарите под публикацията ще помогнат ли на унижените работници да има справедливо наказание за нахалните собственици ?? Коментарите ще разрушат ли корупцията на проверяващите и контролиращи органи,която се е вкоренила у тях ??

    ОтговорИзтриване
  3. Само и единствено работническо обединение ще помогне, не работници със държавни организации. Работници обединени със други работници... Това е силата. Работнически синдикат, не какъв да е.

    ОтговорИзтриване
  4. Тая статия малко мяса на фейк нюз. Най-малкото поради това, че когато мафиозите прехвърлят фирми на близки, те го правят само формално и никога не изпускат реалния контрол. От там нататъка е мижи да те лажем. Естествено, ясно ми е, че ако е истина, няма как да има имена в България.

    ОтговорИзтриване