Помнете тези работодатели-мошеници от Правец – Булпласт 2000

Как си играят с надеждата на хората и

се подиграват на техния труд

В тази криза аз съм един от, за жалост, многото млади хора останали без работа. Въпреки настоятелните ми опити да открия работа чрез обяви в Интернет все удрях на камък. Но един ден попаднах на свободно работно място и радостта ми немá край. Офертата беше примамлива – за общ работник в завод за пластмасови изделия в град Правец – фирма Булпласт АД. С обещание за заплата от 500-1200 лв. и възможност да се работи постоянно или на смени.

    

Реших и за миг да не губя време и да отида в посочения офис в София. Там един посредник на фирмата Булпласт 2000 допълнително ми подсили надеждите с добри условия за работа и добро възнаграждение. Той убедително говори, че тези пари – начална заплата 500 лв и по-късна 1200 лв се изплащат, при това редовно. Имало и стол в завода! Като разбра, че съм от София ме попита „абе момче не ти ли е много далече работата”, на което му казах, че в София няма работа и съм готов да ходя чак до Правец, само и само да имам препитание. В заслепението си, че най-после ми се усмихва щастието, пренебрегнах някои „странни” особености като това, че в стола  може „най-много да ядеш една топла супа и парче хляб”, които си заплащаш сам, чакайки в края на месеца да ти върнат парите за храна. Приех и този „каприз” на бъдещите ми работодатели – че фирмата не поемала никакви пътни разноски. Бързах да почна работа, нали знам какво могат собствените ми ръце, така усърдно изхранвали ме в досегашния живот. Потвърдих, че съм работил не едно и две неща в производството досега, попълвах даже въпросник и в мечтите си се виждах отново на работа. В завод! Въпросният господин взе попълнените от мен бумаги, придаде си  културен вид и ми вика: „То теа документи пари струват, дай 2 лв за тях”. Бръкнах аз дълбоко в продънения си джоб и с последните му останали стотинки едва ги събрах и платих. Чудна работа, хем му бях признал в колко затруднено материално положение съм. Прибра той парите с изненадваща лекота и обеща да ме викне след ден на работа. Щял да ме закара до завода лично и да почвам работа там. После изведнъж се присети нещо. Поиска в деня на пътуването ми да му дам нови 10 лева, за да съм си покриел горивото до там. Е, мислех си, нали е и той някакъв шеф, сигурно бързо забравя за несгодите на безработните – ще открия и тези пари. Все верни приятели ще ми помогнат, достатъчно е да им кажа новината – че почвам работа аз!

   

 И така дойде дългоочаквания ден да почвам работа. Стигнах завода и влезнах вътре. Голямо предприятие, добре ремонтирано, машините и те доста нови и работят на пълна пара. Ето ги и работниците, бъдещите ми колеги. До мен стояха и няколко нови млади момчета, те са като мен, едва дошли, новопостъпили. Гледам аз по-старите работници наоколо и веднага се наби на очи това, че са бая изморени – един от тях даже преплете крака, а беше още рано сутрин. А къде ли им е работното облекло, си викам, като забелязах, че нямат, а носят дрехи, взети от дома. Тогава попитах новия си началник дали дават работни дрехи. А той ми отговори: „Как така ще купувам работни дрехи за нови хора, та те веднъж ще ги носят, а после ще си тръгнат?!”. И ето, едва стъпил в предприятието, а надигналите се в мен ден по-рано съмнения за коректността на шефовете пак изплуваха наяве. И съмненията само се задълбочиха. Не за това ли, за да не разберем още такива хубавини, нас, новите работници ни държаха отделно от по-старите служители? Ясно, казах си, тук нередностите и злоупотреби май май са бая на почит. Ама радостта от това, че вече съм в завод, шума на машините и движението на трудещите се хора около мен сега още бяха по-силни от надигащото се смущение. Може да бъркам нещо, сигурно не е точно така, както го видях одеве. Почвам аз, само ми покажете, коя е моята машина, та да видите как ще сме с нея „на ти”.

Първият ден аз и новите само пакетирахме готова продукция и товарехме на камиони. Този ден, ако и да беше пробен, което значеше и неплатен – да ме изпитат дали ставам за работа, трая точно 12 часа. Ние работниците бачкаме неуморно, току до нас седи на стол навъсеният шеф – толкова дебел от преяждане, че шкембакът скрива лицето му. Лице на противен и груб човек. За нас обаче е сладка умората, чувството пак да се трудиш, да избие пот по теб от работа, да знаеш, че си заслужил залъка си. Така дойде очаквания момент да попитам нает ли съм на работа или не. А този тип вика: „Три седмици тук сте ученици. Ако реша после ви правя договор, дотогава всеки, който не харесам – усвет и да го няма!”. При теа груби думи, сякаш сме не работници, а престъпници нещо, настъпи неловко мълчание. Аз и един стругар се спогледахме. И му възразихме- чакай, нали сме хора и имаме права, питаме те като човек дали ни давате работа и колко ще ни плащате за нея. Като ни изгледа учудено, сякаш сме ние никои, че да го питаме, той високомерно отвърна, че е голям шеф и който не харесва работата и условията „да си ходи още сега”.

Прибрах се аз унил, че нещата няма да вървят наред. Дадох и 5.50 лв за билет до София. Нищо, че бях платил 10 лева да ме докарат сутринта – никой и не е смятал да ме връща за тях обратно. Като се прибрах споделих с приятели, а те нали ми мислят доброто, ме окуражиха и навиха да пробвам да се задържа на работа. Вярно, до подписването на договора ще ни дават цели 20 лева за 12 часова смяна, не в края на смяната, а неизвестно точно кога. А аз като махна парите за път (11 лева в двете посоки), щях чисто да изработвам 9 лева на ден. Как се живее с такива пари в днешно време?! Ама има и друго. Приятелите ми правилно ме подсетиха– по-добре и 9 лева на ден, отколкото нищо, отколкото да си удължавам глада и да рискувам да остана на улицата с неплатен наем и сметки за ток и вода. Сещайки се за таа мизерия, заспах уморен, в очакване на утрешния ден.

  

  Ей го вторият ден. Работих на една преса за изготвяне на декоративна настилка. Машината си иска трима души да работят на нея, вместо това ни бяха оставили само двама да се оправяме с нея. Току минаваше същият, шкембест началник да подвиква: „Темпо давай, нас 60 000 бройки ни чакат, а вие тука се подмотвате и едва 10 броя сте извадили”. Ясно е, ще искат с нас да се отнасят като кучета. Стиснах зъби, да не им се връзвам още в началото. Видях свестни колеги-работници, говорихме си с тях на две-на три за несгодите и радостите на живота. Те са дошли тука като мен да се трудят честно и да си получат изработеното. И са оставили родните си краища в търсеното на насъщния – идват от Етрополско, други пък чак от Благоевградско и Хасковско. Свестни момчета, а искат да се отнасят към тях като животни!

    

Така дойде и третия ден. Този ден се оказа и последния ми ден в завода. Бяха ме сложили сам да изтеглям готовата от машината продукция. Настилката е широка 4 метра на десет дълга, тежи 80 килограма. Мене колкото и трудно да беше, не може се ми се опре и тази зле замислена, тъпа по коварството си задача – аз съм съвсем млад, колкото и обезсилен от мизерията, съвсем здрав и достатъчно издръжлив. Ама от това, което ти казвам, ти вече си разбрал- трябват двама думи да я поемат и изтеглят от машината тази настилка. Нещеш ли, пак дойде шкембестият шеф и почна да ми диша във врата. И се провиква: „Айде бе, момче, работи. Много си бавен...не ставаш ти, за произвоство”. Като му възразих, че трябват двама души, а аз сам права максималното възможно, той ме погледна на въпреки и ми отговори „От утре ти не си на работа – събирай си нещата и да те няма”. Побеснях и спрях машината. Значи това била целта на занятието – да ме поставят на непосилен труд, а после да прехвърлят неизпълнението на работата от болната на здравата глава?! Причерня ми, стоварих аз пестник върху спряната от мен машина. А говедото-шеф нещо промълви, че нищо не съм могал да му сторя, че нищо не ще го уплаши. Той така разправяше и преди пред всички – тук имало „неблагодарни” работници, дето се оплакали в инспекцията по труда от него и от цялата тази Булпласт АД. Зле прикрита уплаха, даже ми стана ясно, че това ги най-притеснява. Да не се знае какво става тук с работниците, как ги унижават и им се канят да ги мамят с парите.  Като гневът ми леко затихна, попитах кога ще ми дадат парите. И това подобие на човек, с цялото си шефско нахалство ми рече, че нямал пари в себе си. И да съм бил дойдел утре за парите. Ядосан си тръгнах – утре пак ще бият път и дам 11 лв за автобусни билети, когато „великите” работодатели, направо изедници ще си откъснат от душите цели 40 лева за мен. На толкова ме бяха оценили за тридневния труд, но искаха ако може и тях да загубя. Толкова – работих цели три дена, а вземах чисто 29 лева. Това е Булпласт АД, истинското им лице. Подигравка за човешкия труд!

     Така, като добре отработен навик проиграха моите надежди за труд, а са ги проиграли на още десетки честни, отчаяни, безработни хора. Въпреки тази случка аз не губя надежда. Тъкмо се връщах към София със своето богатство – няколкото тежко изкарани банкноти, дето само ще отложат за миг цялата ми мизерия. И се бях зазяпал на спирката, така без нищо. Гледам лепенка някаква. Те такива доста и все някакви реклами шарени. Ама тази друга ми се видя. На нея работници – единият прав и пуши, другият седи встрани. Горди хора, а отчаяни, сякаш безработни. И виждам сайт – „Работнически глас”. Непремено ще го вида, може работа нещо да има на него.

     

Е, работа още не открих. Обаче реших да опиша какво ми се случи в този завод. За да няма други измамени, за да не мълчат толкова хора, а да пишат и казват на другите истината. Какво има да крием, само едната истина ни остана. И надеждата, че честният ни труд все някога ще ни служи верно, подобаващо с него да живеем достойно.