сряда, 12 август 2015 г.

Фраснах шефа си в лицето



Фраснах шефа си в лицето. Каза ми, че ще ми понижи заплатата. Предложих му да ми л... к... и излязох от стаята. Той ме последва на улицата, като ми препречи пътя, настоявайки да разбере защо напускам. Отговорих му, че е твърде голям з...к, за да бъде понасян за по-малко пари отколкото вече получавах. Без да има какво да ми каже, той ми предложи да се сбием. Така че, ще цитирам Мохамед Али: „Почнахме се, защото не се разбирахме.” (“We got it on, because we did not get along.")

Започнахме да се въргаляме точно на тротоара на Бушуик (бел.прев.- булевард в Ню Йорк), докато някакви пичове ни надъхваха на испански. После разбрах, че той не е очаквал да се сбия с него – просто е говорил глупости. Но аз го приех напълно сериозно и здравата го напердаших. С едната си ръка го хванах за косата, а с другата го удрях по устата отново и отново. Голяма туфа косми остана в ръката ми. Но той го понесе мъжки и обяви примирие, чак след като едното му око вече беше толкова подуто, че не можеше да се отваря.

До този момент ми беше минал меракът и се съгласих. Казах му „Беше ми приятно да работим заедно” и се опитах да си тръгна. Но той ме извика да се върна. Беше претърпял внезапна вътрешна промяна и ме остави на предишната ми заплата. Бях се пазарил като истинска бостънска отрепка.

Трябваше да имам едно наум за него, при положение че през половината ми интервю не спря да храни всичките си останали служители, че били мързеливи и некомпетентни. Но аз се научих да очаквам подобно нещо навсякъде, където работя. Шефовете и подчинените им имат различни интереси, началниците знаят това много добре, а работещите трябва да страдат от сериозна форма на Стокхолмски синдром, за да не го разберат. Както и да е, работил съм за доста нещастници през годините и никой от тях не плащаше добре като този пич, и това беше в негов плюс. Но най-вече е много гадно да си безработен. Затова си стиснахме ръцете и се качих на борда.

Още на първия ми ден един колега директно ми го изясни. Собствениците правят графици за доставка, които е невъзможно да бъдат изпълнени, и обвиняват работниците, когато нещата не вървят гладко, подмятайки параноични обвинения, докато истинският виновник е ежедневният трафик в Ню Йорк. Работещите издържат цялото това нещо, защото заплащането е добро, но мразят шефовете, и чувството е взаимно. Веднага усетих за какво става въпрос. Диспечерът ме обвини, че не знам как да карам камион и че съм се наговорил с останалите шофьори да лъжем относно времетраенето на една доставка. С течение на времето ставаше по-зле. Не след дълго ми беше заявено, че съм ги изментил за работния ми опит и че заплащането ми ще бъде намалено. Останалото е история.

От начало чувството беше еуфорично. След като от години търпях глупостите на група загубеняци само защото ми бяха шефове, реших, че не съм имал друг избор. Този път имах усещането, че най-сетне съм се застъпил за себе си по адекватен начин. Но още преди кокалчетата ми да зараснат, размислих.

Втората половина на 20-и век беше поле на редуващи се загуби за организирания труд в Щатите. Ударът на Роналд Рейгън срещу стачкуващите самолетни диспечери през 1981г. беше просто най-явният пример за активната анти-синдикална омраза, която продължава и до ден днешен. Резултатът беше девалвация на труда в много квалифицирани отрасли, загубата на облаги и места на пълен работен ден в много сектори, и като цяло понижен стандарт на живот за американската работническа класа. Много е трудно да обърнеш тази тенденция, тъй като анти-синдикалното законодателство те затруднява да й се противопоставиш, а организациите, които имаме, са под постоянен натиск.

В момента повечето работници са практически изоставени. Те са лишени от сигурност по време на работа, изолирани са от колегите си и са разпънати на кръст от жонглиране с няколко задължения наведнъж и грижа за близките си. Следователно дори да решат, че организирането в синдикати си струва уволнението, на тях всъщност не им остава време за нещо подобно. Един мой приятел получи работа в Wal-Mart (бел.прев. - най-голямата верига магазини за търговия на дребно в Америка), и първото нещо, което му казаха, бе, че работническите съюзи са били необходими преди 100 години, но в днешно време вратата на мениджъра е винаги отворена за оплаквания и че това е начинът за справяне с проблемите.

Не направих ли аз същото?

Независимо от това колко добре се почувствах, когато фраснах шефа си в мутрата, аз само олицетворих абсолютното безсилие на работещия в 21-и век. Вместо да си сътруднича с колегите, за да създадем съюз, способен да се бори за общите ни интереси – по-високо заплащане, намаляване темповете на работа и стачкуване, ако не получим желаното, аз се изправих сам.

Това, че получих желаното не може да послужи за пример. Защото при 99,99% от случаите, в които има такъв проблем, то няма да проработи. Никога не подценявай милионите причини, поради които работникът никога няма да е способен или да има желанието да напердаши шефа си, подобно на Марк Уолбърг в „Приятелю Тед”. Не съм християнин. Не отричам насилието като морална или тактическа причина и нямам етично възражение спрямо направеното от мен. Но да удариш шефа си не е истинска алтернатива на това да отвърнеш на удара. Алтернативата е нещо, което можем да направим заедно.   

Om Джаръд Шанахан

1 коментар:

  1. ами не знам коя година е станало това нещо ,но съм бил10 години в САЩ и от собствен опит знам ,че сбиеш ли се с някой там влизаш в такива неприятности ,че цял живот не можеш да се отървеш,дори да си бил прав.та ако това стане става много бързо и всеки изчезва да не го хване полиция,разбира се ако е в състояние.а както твърдиш това е станало с шефа ти и той със сигурност ти има личните данни и би подал рапорт в полицията особенно с такива сериозни по твоите думи травми

    ОтговорИзтриване