понеделник, 16 май 2011 г.

Жената от контейнера

Гинка не знае, че Осми април е Международен ден на ромите.

Животът за нея е контейнер, в който тя рови, за да поддържа своя живот с отпадъците от моя живот. Идва на нашата улица към 10, оборудвана с пръчка, с която инспектира торбичките в контейнера. Несъобразителни хора, завързват ги на възел. И смесват хляба с обелките от картофите, сякаш не са чували, че хлябът се сърди, ако не се отнасяш към него с уважение. Гинка го поизтупва, но някой път пак не става за ядене. За разлика от картофените, обелките от краставици  влизат в работа. От тях Гинка прави таратор.С нея понякога си говорим, понякога си мълчим, докато пушим по цигара край контейнера.
„Кръвното ми пак много. Не мигнах, ти казвам. Вчера намерих две пържени филийки. Сухи, коравиии… Ама ги дадох на момиченцето ми, петгодишното. Цял ден не беше яло. Сутринта имаше малко хляб, изядоха го момчетата, че те ходят на училище. И чак като изяде малкото пържените филийки, се стреснах: ами ако съм го отровила? Яйца са туй. Пък и тия дни едно комшийче, колкото моето на години, си отиде, пило от шишето с отровата за кърлежи, не ми излиза от главата. Цяла нощ го надничах да не се е запенило детето. По-рано хората хвърляха кюфтета, един път цял салам намерих, ако щеш вярвай. Сега нищо. Криза имало, казаха по телевизора.”

Гинка е на 39 години, има пет деца.

„Всичките отгоре ми. Големият 23-годишен. От него не чакам да работи, вадиха му вода, знаеш. От 70 кила стана 49. Ще умре, Боже, ще ми остави още две деца върху моите. Другият 20-годишен, няма работа, на мен си го изкарва.  Баща му вика: „Няма да крещиш на майка си, знаеш, че има силни нерви.” Аз наистина имам силни нерви, сорцебиене имам, две помпи имам и много кръвно. Какъв ти лекар, не съм осигурена.”

Не всички от квартала ни харесват Гинка, но всички знаят, че не краде.

„Мина една жена от този блок, нагласена за работа, бърза-бърза, метна в контейнера и торбичката с боклука, и една чанта. Ха, викам, таз жена да не би да си хвърли чантата, без да иска. Гледам вътре банкоматови карти, лекарства, портмоне с два и осемдесет. Скрих чантата, чакам я. Ама не дойде да я търси. На другата сутрин пак бърза за работа, махам й. Знаеш ли къде ти е чантата, викам, при мене. Милва ме жената, пита какво да ми подаряла. Всичките ми документи бяха в чантата, вика, как да ти благодаря. Той Господ знае как да благодари. И наистина, след три месеца, вървя в дъжда и гледам в една локвичка 50 лева. Някой ги изтървал от джоба си. Ама като не мога да разбера стари ли са, нови ли са. Щото аз 50 лева не съм виждала. Иска ми се да вляза в магазина, да накупя една чанта работи и да ги занеса вкъщи, да ги шашна. Ама ако парите са стари, ще ме набият в магазина. Показах ги на мъжа ми, той вика шматко, едни пари не можеш да познаеш. Ами ако намериш 100, вика, хептен ще се уплашиш. Пък аз и не знам, че имало 100. И отиде в магазина мъжът ми, и купи осем хляба. О-сем! Голямо ядене.”

Гинка иска да работи.

„Като излезе демокрацията, като затвориха фабриките, извънредно друго стана. Ходя на борсата, моля се: Хвърлете ме на работа, бе! Няма.Таз нашата работа в контейнерите е опасна. Мъжа ми го биха. Много мафиози има. И наркоманци. Брат ми ме вика  в Испания да берем череши. Той е там от четири години. Видях го на компютъра, комшиите имат. Интернет се казва, ти сигурно си чувала. Направо нормален изглежда брат ми, но не е добре с мозъка. Много пие, как да ида в Испания при такъв човек? Майка ми се подлъга, отиде при него. Напил се, бутнал я по стълбата, счупила си гръбнака. Сега лежи неподвижима в Испания. Няма да ида да ме бутне и мен по стълбата. Тука ще си седя – гладна, жадна, прибрана. Българите и вий не сте добре. Идват хора да си хвърлят торбичките с боклука, спират се, приказват ми. Много приказват и все за болести. Кой от какво го рязали, кой лекар го объркал, пък после кой го оправил. На всички болестите им знам. Гледаш ги пременени, купили по един апартамент на оная евтиния, а отвътре същите като мене – бий ги на притеснение от сутринта.”

Като не намерила път към нищо на земята, Гинка решила да търси пътека към небето.

„Много църкви има в нашата махала, пастор до пастор са. Аз ходех, ама и тях ги видях, раздават си помощите помежду си. Бог ще слезе, в Словото го пише, не може да е лъжа. Никой няма да го усети като дойде, тъй пише. Той ще ни съди. Ти клатиш глава, ама Той вижда всичко. Сега ни вижда, като си пушим с тебе. И не само какво си говорим знае, ами и в сърцата ни вижда. Като разбрах, че ме вижда, където и да съм, не ходя вече в църквата, да им се ядосвам. У нас се моля. Всяка сутрин, ми. Първо за всичките хора – за света, после за бедните, за децата ми, за мъжа ми, накрая и за мен.”
Според всички нейни събратя, които на Международния ден на ромите ще произнесат речи, Гинка е възможно най-неинтегрирана. Защо обаче тя ми е по-близко и по-близка от произнасящите речи?
Веселина Седларска
В. „Новинар”

Няма коментари:

Публикуване на коментар