Тук повечето хора са с
30 години трудов стаж във ВМЗ, работили са съвестно, а опряхме дотам да изпратим децата си в чужбина, за да
изкарват пари. И да ни пращат пари, за да идваме на работа. Всеки ден ставаме
по-зле, така започва своя драматичен монолог работничката Маргарита Гочева.
Предстои ми пенсия, на
55 съм. Къде ще отида да работя? Това е някакъв геноцид! Това не е държава!
Вече нервите не ни издържат! Не сме добре! Не сме добре! Тука има хора, които
няма какво да ядат. Помагаме си колкото можем. Аз ако има какво да ям, нося на
този до мен да се нахрани и той. Дотам ни докараха. Толкова години работя в
завода – завърших техникум по тази специалност – военно производство, и по
договор дойдох тук.
Нито общината в Сопот,
нито общината в Карлово се заинтересуваха какво ще стане с ВМЗ. Оня ден в
магазина откраднали чантата на една жена, която пазарувала в магазина – взели я
от масичката до касата, докато плащала. Тя останала без нито една стотинка. Ето
това ще става в Карлово и Сопот – да крадеш хляб, за да си жив! Дотам ще
стигнем всички! Не виждам как тук ще живеят млади хора, как ще имат семейства,
как ще имат деца. Защо са тия разводи, защо са тия побоища вкъщи – защото няма
пари. Няма къде да се работи. Хората не
са калпави, но няма къде да работят.
Колкото и да стоим тук –
изход няма, смисъл няма! Аз съм тук от началото на стачката. Бях болна, три дни
бях в болнични. И да стоим тук – не виждам смисъл вече. Каквото решат в София,
това ще стане. Това е истината. Те, онези отгоре, от София, те докараха до това
състояние завода. И продължават и да си играят с нас, с нашите нерви. Но нашите
нерви свършиха! Не ме е страх от нищо. Моят живот свърши!
marica.bg
Няма коментари:
Публикуване на коментар