четвъртък, 18 юли 2013 г.

Написано с кръв (репортаж за рудник „Ораново“)



/Публикуваме този репортаж на сп. „Тема“ от 2008 г., за да могат нашите читатели да добият по-ясна представа за какви условия на труд, за какъв живот става дума във и край рудник „Ораново“ в Симитли. Днес, 5 години по-късно, по нищо не личи условията да са по-различни, дори може да се каже, че са се влошили... Умишлено сме пропуснали последните два абзаца на репортажа, съдържащи безпочвени хвалби и обещания от страна на собственика на рудника и  на кмета, които не отговарят на стремежа на нашия блог да бъде „Работнически глас“. РГ/

"С тоя шум съм израснал. Къщата ми е на 30-ина метра от рудника. Тук не обичаме тишината. Млъкне ли ескалаторът, и до днес настръхвам. Въглищата за нас са всичко. Спре ли да бръмчи сепараторът, загиваме. А това е много по-страшно отколкото да пълзиш на 200-300 метра под земята, без да зърнеш по цял ден слънцето", казва 41-годишният Кирил Йосифов, докато търсим сянка в обедните горещини в двора на рудник "Ораново". Мъжът е надянал риза с дълги ръкави. Преди година лекарите му забраняват да оголва ръце и гръб на открито. Огънят го е белязал завинаги. Кирил признава, че след инцидента в рудника започнал да се стряска дори от въгленчето на димяща наблизо цигара. Но въпреки преживяното от месец и половина отново е под земята, на старото си работно място.
Кирил Йосифов е един от оцелелите миньори след аварията на 5 март миналата година, когато в рудник "Ораново" избухва газ гризу. Експлозията е на около 200 м под повърхността, а ранените са 32-ма. Аварията влиза в над 30-годишната история на рудника за кафяви въглища като най-тежкия местен инцидент.

Двама от миньорите загиват

Първият - Живко Серафимов, не успява да зърне повече слънцето. Извличат го на повърхността мъртъв. Вторият - 30-годишният Росен Найденов, умира няколко дни по-късно в болницата. Кирил е със 70% изгаряния, един от най-тежките случаи сред оцелелите.
 Броени месеци по-късно Симитли отново изтръпва. Този път аварията е причинена от свличане на земна маса, но градът отново плаща кръвен данък на рудника. Още две жени забулват вдовишки забрадки. Всички настръхват срещу новия собственик на рудника, приватизиран преди четири години като обособена част от мини "Пирин". Купувач е пернишкото дружество "Балкан МК", собственост на Станислав Тасев. Инспекцията по труда в Благоевград тогава установява повреди във вентилацията, пише предписания, налага глоби на фирмата. А шефовете обещават по 100 хил. лв. като компенсация на семействата на загиналите. До момента съпругите на Живко и Росен са получили обезщетения в размер на 70 хил. лв. с обяснението, че дори и на заможен собственик не му е лесно да извади накуп толкова пари. Днес страстите в града са се усмирили. Двете вдовици продължават да ходят на работа в шивашкия цех както преди, само че по различен начин. Местните разказват, че едната от тях вече се придвижва само с мерцедес.
Покрай двата рудника на мина "Пирин", която от години е в ликвидация, Симитли все още се смята за миньорски град, най-малкото заради ветераните си в професията и миньорските пенсии, които в тежките години спасяват от глад района. Някога цели фамилии са изкарвали хляба си в рудниците "Ораново" и "Брежани". През 80-те години в тях са се трудили 3200 души. Всяка сутрин препълнени автобуси са докарвали и работници от Благоевград, Сандански и Петрич, тъй като мината е работела с пълна пара. В близкото до Симитли село Брежани рудникът е закрит, но старите миньори продължават да копаят в земята и да вадят въглища по тъмно, за да ги продават. Издълбали са си сами странични галерии, а от професионалното им укрепление става ясно, че

тайните въглекопачи не са самодейци.  

По-възрастните се шегуват, че по времето на социализма в Брежани комунизмът е бил изграден на 100%. Столът на мината е изхранвал безплатно почти цялото село. Преди няколко години лъсва още една облага, от която кой знае колко време се е ползвало селото. След като изключват тока в мината, изгасва и електричеството във високопланинските махали на Брежани. Така изведнъж става ясно, че десетилетия наред местните са ползвали безплатен ток.  
Миньорският труд е тежък, винаги има риск. Долу се ходи тежко и 200-300 метра не се равняват на същото разстояние под небето. С годините въглищната прах се натрупва в белите дробове и води до антракоза. Дори и да не страдаш от клаустрофобия, има случаи, в които пак се усещаш като хванат в клетка. Всичко може да се случи. Може въглищата да се самозапалят... Над главата ти тежат около 16 млн. кубика пръст... Въпреки това, слезеш ли веднъж под земята, нещо отвътре продължава да те тегли надолу. Няма измъкване, твърдят старите миньори.  
"Не знам каква е тая сила. Всичките ми роднини работеха по забоите в мината. Баща ми беше копач. Майка ми също изкара трудовия си стаж под земята. От малък обичах да клеча до портала и да гледам как мама и тате излизат черни от рудника, а след смяната пак се превръщаха в бели хора. Наесен градът опустяваше. Всички момчета от горните класове тръгваха към Перник, за да продължат образованието си в миньорския техникум. Навремето тая професия беше на почит, пък и миньорите взимаха най-високите в страната заплати", разказва Кирил. А хората в Симитли допълват, че навремето в града е имало стари миньори с честно спестени в книжка по 100 хил. лв. Сега заплатите в рудника също се смятат за добри - дори и най-нискоквалифицираните работници получават над хилядарка.  
Кирил се шегува, че покрай инцидента в мината се е закалил в огъня и е станал още по-железен. В града е известен още като общински съветник от "Коалиция за Симитли", която стои зад кандидатурата на кмета на града Апостол Апостолов. Стига да иска, може да си намери и друга работа, но не ще. Благодарен е на пластичните хирурзи, които са се погрижили добре, за да прикрият белезите по лицето му. Само по ушните му миди - червени и месести, личи, че в онзи страшен ден огненото кълбо не само го е близнало, но и го е захапало до кръв.  
Придръпва чевръсто над китките си ръкави, после оголва за секунди и гърди и бърза да скрие страшната гледка от очите ни. Цялото му тяло до кръста е на кръпки и възли. Имаш чувството, че е съшито несръчно от измачкани парчета плат. Парчета с различни размери и с различен цвят, скрепени едно за друго с удебелени червени бодове. Всъщност

лекарите доста са се потрудили, докато го върнат от оня свят.

Със смъкнатия материал от долната част, са го "облекли" до пъпа. "Под земята е топло. Човек бързо се изпотява. Преди инцидента много обичах да ходя гол до кръста", разяснява пораженията си дългогодишният минен механик. Какво си спомня от онзи зловещ ден?  
"Пет минути преди нещастието всичко беше нормално. Почти целият ръководен състав бяхме заедно. Бях се подпрял и чаках един от колегите. В рудника не е за препоръчване да ходиш сам. Всичко стана за миг. Дяволска работа. Огънят излезе за секунди. Кълбото се появи изведнъж на горния подетаж - огромно, около два метра и половина. При детонация първо тръгва въглищната прах, огънят е отзад. Единственото, което си помислих в този момент, е, че с колегите ми е станало нещо страшно. Видях само, че лампата е паднала, а металната ми каска се е стопила. Десет минути по-късно, като се видях в огледалото, открих, че част от косата ми е овъглена. Отказах да се кача в първата линейка, за да има място за колегите, които са по-тежко пострадали. Набутаха ме насила. Един от нас тримата беше Росен, който по-късно почина. Едва на софийските павета разбрах колко съм зле. От високата скорост и друсането тялото ти вибрира, зъзнеш от болка и чупиш зъби от стискане", разказва Кирил.  
В болницата за пръв път се оглежда. Тялото му е опушено като на коминочистач, а под чернилката е напълно обелено. "Докторе, от това ще стане ли ръка?", пита малко преди да му ударят инжекцията, която го приспива за месец.
"Като видях ръката си, първото, което ми мина през ума, е, че никога повече няма да мога да свиря на кларнет", спомня си Кирил.
В продължение на 37 дни е на командно дишане. Дупката на шията, където е стоял дихателният апарат, докато е бил в кома, сигурно ще му остане за спомен завинаги.
"Имах късмет. Росен беше с по-малки поражения от мен, но не му издържа сърцето", казва мъжът, който живее втори живот, докато оглеждаме площадката, която прилича на малка жп гара.  
Върху линията са наредени едно след друго открити вагончета, натоварени с въглища. Товарът на всяко от тях тежи около два тона. Придвижват се бавно напред към бункера, където

вагонетките се обръщат на 180 градуса и се изтумбват

- казано на миньорски език. Оттам въглищата се качват по естакадата и отиват в сепарацията, където се разделят по размери и качествата и се чистят от камъни. По-едрите буци отиват за продажба на населението, по-ситните към ТЕЦ-овете, а празните вагонетки се връщат обратно в рудника. Част от продукцията на рудника заминава към Бобовдол.  
Кирил повдига глава нагоре към естакадата. Жена му е част от екипа, който сортира въглищата в сепарацията. Добре, че когато стана аварията, не беше на работа, за да гледа отгоре какво става, казва мъжът. И допълва. Миньорският правилник е написан с кръв. Близки роднини нямат право да работят в една и съща смяна, за да не се почерни цяла фамилия наведнъж при инцидент.
Какво го кара да се върне пак в рудника? Отговаря ни с въпрос. Един шофьор, като удари веднъж колата, слиза ли от волана? Ето го - и Илия Айков се върна от оня свят и също е вече под земята.  
"Мястото ми е там. За близо 24 години съм научил всичките тайни на рудника. Там съм на мястото си. Пък и заплатите са добри", признава Кирил.
 
Стари административни сгради с обелени фасади и счупени прозорци. Прекрачиш ли след табелата с надпис рудник "Ораново", сякаш се връщаш назад с няколко десетилетия. Таблото до вратата е натежало от некролози, сред които четем имената на загиналите през миналата година миньори... 

Искра Ценкова

1 коментар:

  1. Останах доста учудена след като прочетох какво са казали по старите минъори, че колкото по на вътре влизаш нещо сякаш те тегли и искаш да стигнеш още по надолу.Според мен би трябвало да е точно обратното и да искаш да излизаш отново под небето и под слънцето, но явно когато си на място всичко е коренно различно.Моят дядо е бил минъор дълги години, но здравословното му състояние именно от тях не е било добро, както и на повечето.Все пак да седиш токова време под земята и да дишаш този мръсен въздух не е положително.Благодаря за статията , пишете разкошно и любопитни неща.Има толкова вредни емисии , да не говорим за опасността от взрив или от пропадане, както често става заради не добре оплатнени стени.

    ОтговорИзтриване