Фраснах шефа си в лицето

Фраснах шефа си в лицето. Каза ми, че ще ми понижи заплатата. Предложих му да ми л... к... и излязох от стаята. Той ме последва на улицата, като ми препречи пътя, настоявайки да разбере защо напускам. Отговорих му, че е твърде голям з...к, за да бъде понасян за по-малко пари отколкото вече получавах. Без да има какво да ми каже, той ми предложи да се сбием. Така че, ще цитирам Мохамед Али: „Почнахме се, защото не се разбирахме.” (“We got it on, because we did not get along.")

Започнахме да се въргаляме точно на тротоара на Бушуик (бел.прев.- булевард в Ню Йорк), докато някакви пичове ни надъхваха на испански. После разбрах, че той не е очаквал да се сбия с него – просто е говорил глупости. Но аз го приех напълно сериозно и здравата го напердаших. С едната си ръка го хванах за косата, а с другата го удрях по устата отново и отново. Голяма туфа косми остана в ръката ми. Но той го понесе мъжки и обяви примирие, чак след като едното му око вече беше толкова подуто, че не можеше да се отваря.

До този момент ми беше минал меракът и се съгласих. Казах му „Беше ми приятно да работим заедно” и се опитах да си тръгна. Но той ме извика да се върна. Беше претърпял внезапна вътрешна промяна и ме остави на предишната ми заплата. Бях се пазарил като истинска бостънска отрепка.

Трябваше да имам едно наум за него, при положение че през половината ми интервю не спря да храни всичките си останали служители, че били мързеливи и некомпетентни. Но аз се научих да очаквам подобно нещо навсякъде, където работя. Шефовете и подчинените им имат различни интереси, началниците знаят това много добре, а работещите трябва да страдат от сериозна форма на Стокхолмски синдром, за да не го разберат. Както и да е, работил съм за доста нещастници през годините и никой от тях не плащаше добре като този пич, и това беше в негов плюс. Но най-вече е много гадно да си безработен. Затова си стиснахме ръцете и се качих на борда.

Още на първия ми ден един колега директно ми го изясни. Собствениците правят графици за доставка, които е невъзможно да бъдат изпълнени, и обвиняват работниците, когато нещата не вървят гладко, подмятайки параноични обвинения, докато истинският виновник е ежедневният трафик в Ню Йорк. Работещите издържат цялото това нещо, защото заплащането е добро, но мразят шефовете, и чувството е взаимно. Веднага усетих за какво става въпрос. Диспечерът ме обвини, че не знам как да карам камион и че съм се наговорил с останалите шофьори да лъжем относно времетраенето на една доставка. С течение на времето ставаше по-зле. Не след дълго ми беше заявено, че съм ги изментил за работния ми опит и че заплащането ми ще бъде намалено. Останалото е история.

От начало чувството беше еуфорично. След като от години търпях глупостите на група загубеняци само защото ми бяха шефове, реших, че не съм имал друг избор. Този път имах усещането, че най-сетне съм се застъпил за себе си по адекватен начин. Но още преди кокалчетата ми да зараснат, размислих.

Втората половина на 20-и век беше поле на редуващи се загуби за организирания труд в Щатите. Ударът на Роналд Рейгън срещу стачкуващите самолетни диспечери през 1981г. беше просто най-явният пример за активната анти-синдикална омраза, която продължава и до ден днешен. Резултатът беше девалвация на труда в много квалифицирани отрасли, загубата на облаги и места на пълен работен ден в много сектори, и като цяло понижен стандарт на живот за американската работническа класа. Много е трудно да обърнеш тази тенденция, тъй като анти-синдикалното законодателство те затруднява да й се противопоставиш, а организациите, които имаме, са под постоянен натиск.

В момента повечето работници са практически изоставени. Те са лишени от сигурност по време на работа, изолирани са от колегите си и са разпънати на кръст от жонглиране с няколко задължения наведнъж и грижа за близките си. Следователно дори да решат, че организирането в синдикати си струва уволнението, на тях всъщност не им остава време за нещо подобно. Един мой приятел получи работа в Wal-Mart (бел.прев. - най-голямата верига магазини за търговия на дребно в Америка), и първото нещо, което му казаха, бе, че работническите съюзи са били необходими преди 100 години, но в днешно време вратата на мениджъра е винаги отворена за оплаквания и че това е начинът за справяне с проблемите.

Не направих ли аз същото?

Независимо от това колко добре се почувствах, когато фраснах шефа си в мутрата, аз само олицетворих абсолютното безсилие на работещия в 21-и век. Вместо да си сътруднича с колегите, за да създадем съюз, способен да се бори за общите ни интереси – по-високо заплащане, намаляване темповете на работа и стачкуване, ако не получим желаното, аз се изправих сам.

Това, че получих желаното не може да послужи за пример. Защото при 99,99% от случаите, в които има такъв проблем, то няма да проработи. Никога не подценявай милионите причини, поради които работникът никога няма да е способен или да има желанието да напердаши шефа си, подобно на Марк Уолбърг в „Приятелю Тед”. Не съм християнин. Не отричам насилието като морална или тактическа причина и нямам етично възражение спрямо направеното от мен. Но да удариш шефа си не е истинска алтернатива на това да отвърнеш на удара. Алтернативата е нещо, което можем да направим заедно.   

Om Джаръд Шанахан

200 шивачки чакат заплати от половин година

13 юли 2015. Фрапиращ случай на трудова експлоатация се разиграва в Лом.

Близо 200 шивачки от градчето от половин година не са виждали заплати, а на всичкото отгоре останали без работа през май. Фирмата, в която работели, не само че ги съкратила, а дори не им изплатила забавените с месеци дължими възнаграждения, съобщи Нова телевизия.

На жените било обещано, че ще получат парите си в петък, но това така и не се случило. "Ние трябва да умираме от глад, а някои жени сме работили по 24 часа, само и само да се изпълнят поръчките", оплака се Наташа Василева, която работила близо седем години в италианската шивашка фирма.

Тя трябва да получи близо 2000 лева от недобросъвестните си работодатели. Повече от три месеца хладилникът на жената е празен. Тя и двете й деца разчитат единствено на заплатата на съпруга й, за да оцелеят. Наташа вече е завела иск срещу фирмата в Районния съд в Лом.

За колежката й Таня Дикова не само гладът е страшен. Тя няма средства, за да си купува лекарствата за тежко заболяване, от което страда. Цената им е 100 лева на месец, с които не разполага. Тя трябва да получи близо 1000 лева от фирмата.

Всеки месец от банка, към която има кредит, също я притискат. Семейството й разчита на собствено производство, за да не гладува, тъй като преди месеци съпругът й също се озовал на улицата. В семейството на Мая Иванова положението също не е розово.

"Трудно е, ние сме петчленно семейство, плащаме си сметките, но човек трябва да си вземе парите, които е изработил и които му се полагат", коментира жената. От българското представителство на фирмата твърдят, че очакват превод от Италия. Оттам обаче не уточняват кога парите ще бъдат получени.

В-к „Новинар“

Български работници гладуват в Норвегия - връщат пластмасови бутилки, за да купят хляб

18.06.2015. 31 български строителни работници гладуват в норвежкия град Берген, тъй като българската фирма изпълнител „Енемона“ не им плаща обещаните заплати.

Ръководителят на обекта Павел Желев разказа пред „Труд“, че работник събирал пластмасови бутилки от кофите и ги връщал в супермаркети, за да купи хляб. Други ходели за риба. Нещата толкова опрeли до кокал, че две благотворителни организации даряват храни за работниците от два дни.

Заради схема с двойни договори не се плащали минималните за монтьор в Норвегия и обещани 51 хиляди норвежки крони на месец, а 4 пъти по-малко. Освен това заплатите закъснявали с месеци. Работниците трябвало да изкарват с 8000 крони два месеца, а само за храна един норвежец харчел 10 000 на месец. Работниците нямали пари да си купят билети за връщане и чакат идната седмицата фирмата да ги откомандирова. Павел Желев очаква да бъде уволнен, тъй като потърсил своите и правата на работниците.

Българската фирма работи по електрооборудването на най-модерната болница за лечение на деца, а държавната поръчка е спечелена с дъмпингова оферта, твърди норвежкият канал ТВ 2.

http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=4828522

Първата жена-машинист на товарна композиция в БДЖ

12.02.2015. Тя е първата. Първата жена-машинист на товарна композиция. 31 годишната Даниела Костадинова срещна вчера своя 28 годишен локомотив на гара “Илиянци”, засега тя ще е помощник-машинист.

Гара “Илиянци” е една от малкото, товарни гари у нас преживели особеностите на прехода. Влакове все още минават. Разбира се не колкото преди. Всеки ден живота тече в един и същи ритъм. От вчера има промяна. Появата на 31-годишната Даниела, която срещна своя 28-годишен локомотив.

“Това на мен си ми е детската мечта. Да си бъда локомотивен машинист. В момента съм помощник-машинист. И се надявам след известно време да си стана локомотивен машинист”, сподели тя.

Това, което най-много се харесва в тази работа на Даниела е, че тук трябва да си отборен играч, за да успееш. Една малка грешка може да доведе до голяма авария.

“Тук нямаш право на грешки. Никакви грешки. Искам с такива хора да работя. Определено си струва. Много хора днес определено не виждат надежда в БДЖ. Виждам да, това е железопътен транспорт. Това е транспортът на бъдещето, това са вагони, които ще могат да носят много товари”, смята тя.

Убедена, че БДЖ има бъдеще, Даниела завършила Висшето транспортно училище „Тодор Каблешков”. 

 “Нека да е твърде тежка работата, важното е, че на мен ми харесва. Искам да ги взимам тези решения. Искам да съм достоен кадър в БДЖ. Искам да се науча на всичко. Постоянно трябва да си съсредоточен. Много е важно. Това да идваш с вълнение всеки ден на работа, е нещо изключително в живота. Ако си обичаш работата, няма нищо по-важно в живота. Удовлетворението е много голямо, щастието е огромно, трябва да повярваш в себе си. Иначе няма как. Няма кой да повярва в теб, ако сам не вярваш в себе си”, каза тя.

А ние май разбрахме какво е да си първата в един определено мъжки занаят. Това да промениш една история. Историята не само на една гара, а и тази на българските железници, които всеки ден трудно преглъщат поредните “добронамерени” реформи.

БНТ