Показват се публикациите с етикет безпаричие. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет безпаричие. Показване на всички публикации

понеделник, 21 януари 2013 г.

„Живот“ на вересия в село Анево, Сопотско



"Беднотията е абсолютна, хората са подтиснати. Чудо е как оцеляват, добре че някои имат възрастни родители, които им помагат с последните си левчета от пенсиите", казва Ектерина Биджева, продавачка в магазин в село Анево. В специален червен тефтер жената реди касовите фишове от покупките на останалите без заплати работници.

"Лимитът за вересията е само за хранителни стоки до 50 лева. Цигари и алкохол не даваме, без да се плаща. Някои са задлъжнели още от юни, други пък като им дадоха наскоро парите си върнаха борчовете, но още им остана", обяснява Екатерина.

Семейството на Елена и Митко например имат да връщат още 6,17 лв. от ноември, а пък последната им сметка е за два хляба от 80 ст., боза от 1,10 лв. и мандарини на същата цена, взети на вересия.

"Хората купуват най-евтиното, само и само да има какво да сложат на масата. Ако са натрупали над 50 лева, можем да дадем само хляб, собствениците имат разноски, но влизат в положение", обяснява Екатерина. Не всички бакалии в Сопот и селата са благосклонни към хората в безизходица.

"Бях на стачката пред завода, когато 18-годишната ми дъщеря, бременна в седмия месец, се обади, че не се чувства добре. Помоли да й купя шоколад и натурален сок. Отидох до магазина, поисках тези продукти, един хляб и две свещи, защото ни беше спрян тока заради неплатени сметки. Когато разбра, че няма да платя, продавачката ми каза, че не може повече да ми дава на вересия. Много задължения съм натрупала. Поисках поне да взема двете свещи, защото сме на тъмно. Не получих и тях. Когато излязох от магазина, плаках със сълзи и на глас от мизерията, ужаса и безпътицата", разказва 52-годишната Айтен Ахмедова.

„Няма бъдеще за нас, стачкуваме, плачем, ядем мухлясъл хляб с мас. Вечер като се приберем е студено и тъмно. 280 души са със спрян ток отново. Какво да правим, къде да идем?“

неделя, 20 януари 2013 г.

Работник от ВМЗ е заплашен да остане без жилище



43-годишният Никола Марков е на път да загуби жилището си заради невъзможност да обслужва банковия си кредит. Той работи като пресовак във ВМЗ, от Кърнаре е, задомил се преди 7-8 години, взел си жена от Смолян и решили да заживеят самостоятелно в Сопот. Успели да купят по-евтино едно жилище, което се състои от две тавански стаи в жилищен блок на около 50 метра от входа на ВМЗ. Таванът бил горял по време на пожар, така Никола и жена му успели да го купят на по-ниска цена. През 2004 година плащали редовно заплатите и той теглил два потребителски кредита, за да ремонтират и измажат жилището. Заради нередовното изплащане на заплатите от 7-8 месеца насам се наложило да разсрочва единия от кредитите и да договаря нов 10-годишен срок за погасяването. Преди два месеца обаче едната банка го осъдила с 2000 лева, защото не внася редовно вноските. Ето какво разказва Никола:

Има споразумение между ВМЗ и банката вноските по кредита, които са 80 лева месечно, да ми се удържат от заплата и да се внасят директно в банката. Като стана забавянето на заплатите през последните месеци, се оказа, че на мен ми удържат тези пари, това се вижда от фиша, който ми дава касиерката, аз получавам с 80 лева по-малко. Но тези 80 лева не постъпват в банката. Предприятието не ги превежда. Защо - аз не знам, вероятно няма пари. Така банката нае частен съдебен изпълнител, осъдиха ме, сега съм осъден и вместо 5150 лева, аз дължа на банката над 7000 лева. Абсурд  е да осъдя ВМЗ, че не превежда парите от платената заплата на банката, защото аз ако имам пари за адвокат, съдебни разноски и т.н., аз ще си погася заема. В другата банка разсрочихме втория заем, но там закъсняваме с вноските и вече дължа около 1000 лева, които за мен са непосилно бреме. Единственото спасение досега да не са ни описали жилището и банките да са го продали е, че жена ми работи в шивашка фирма. Тя пък изкара тежка болест, едва я спасиха...
marica.bg

петък, 4 януари 2013 г.

Айтен Ахмедова от ВМЗ-Сопот


18.12.2012. 52-годишната Айтен Ахмедова вече две седмици живее на тъмно, а парите от аванса й стигнали само да плати част от заемите и да купи малко хранителни продукти.
Когато екипът ни отиде в жилището на Айтен Ахмедова беше още светло, а вечерта ще стоят на свещи, защото още нямат ток. Жената е вдовица и сама се грижи за голямата си дъщеря, която е с психично заболяване. Казва, че почти от три месеца не може да посрещне и най- елементарните си нужди и хладилникът е празен.
Айтен Ахмедова: С аванса си купихме снощи кисело мляко, половин кг. месо, половин пакет кайма, малко сирене и пет яйца. Имам още пет лева в джоба. Ще отида да купя един фасул и това е.
Отскоро при нея живее и малката и дъщеря заедно със съпруга си, който е без работа. Младото семейство очаква първата си рожба.
Белгин Манова: Ям препечена филийка със сирене, понякога и сирене нямаме, само хляб.
За празниците Айтен разчита на остатъка от септемврийската заплата, който трябва да получи до края на седмицата.
Айтен Ахмедова: За мен няма празници. Какъв празник е това, празник има, когато имаш пари.
бнт

вторник, 18 декември 2012 г.

Авансът свърши, стачката във ВМЗ продължава



18.12.2012. Авансът, който работниците във ВМЗ-Сопот получиха късно снощи и тази сутрин, е между 120 и 150 лева. Реално обаче тези пари не са влезли в джобовете на хората, тъй като банките са удържали суми по кредити.
Description: Пусни видеоИлия Лазаров обясни, че някои хора са изтеглили по 10-15 лева от банкоматите. Други казват, че отиват на банкомата и показва 0 лева и 0 стотинки. „Банките си взеха дължимото и какво се оказа коледни бонуси за банките и за ЕVN, един човек сутринта каза, че е успял да си вземе една баничка и един вестник от много време насам", разказва той. Стефка Георгиева обясни, че е взела 130 лева, с които е платила кабелната ,интернета, водата и нищо не е останало.

btv

петък, 4 май 2012 г.

Трудният живот на миньорите от Рудозем

Екип на най-новото публицистично предаване в БНТ - „В КАДЪР", засне през март 2009 г. документален филм за икономическата криза на 700 метра под земята.

Журналистката от БНТ Надя Обретенова и операторът Иван Д. Антонов слязоха в рудник "Димов дол" в родопския град Рудозем, за да снимат своя филм за съботното предаване „В КАДЪР", което тази седмица е посветено на трудния живот на миньорите. Мината спря работа заради ниската цена на металите на световните борси, а 250-те миньори са в принудителен неплатен отпуск. Главният герой на филма е един от тях. През неговите очи зрителите видяха как се живее без работа и без всякаква алтернатива. Режисьор на 27-минутната лента е Марта Илиева.

вторник, 20 март 2012 г.

Дъщеря на миньор: „Докога този лъжлив животояд Валентин Захариев ще измъчва народа??”

Дъщеря на миньор от Мадан коментира изказване на Роберто Младенов (изпълнителен директор на Интертръст холдинг, направено пред БНТ относно положението в ГОРУБСО-Мадан )

Боже, как лъже този господин!!! До края на миналата година бил изпълнявал всичко необходимо ли? Няма такова нещо!! Той в ефир направо се "наака" след някои въпроси от сорта да влезнат камери веднага в рудниците или пък той как би постъпил ако 10 месеца не взима пари и го лъжат!!!!! Защо той не отговори на този въпрос? Баща ми, вуйчо ми и почти всичките ми роднини, даже и жените работят в ГРОБНИЦАТА ГОРУБСО!! Казвам гробница в буквалния смисъл, защото много хора измряха в тези рудници и то не заради друго, а защото са занемарени и ще продължават да измират!! Други се самоубиват, защото нямат пари да се хранят и явно безпаричието ги побърква!!! Ами така е всеки би се побъркал!!! А бедствието ЗАХАРИЕВ се радва на палатите, които си строи в Америка с парите на миньорите и с източването на фирмата, и въобще не му пука, че хората заради него се хранят с мухлясал хляб и картофено пюре, а други даже и това нямат!! Докога ще продължава това?? Докога този лъжлив животояд ще измъчва народа?? Това само в България го има!! До кога аз и сестра ми ще берем мизерия и родителите ни ще излезнат от депресията и няма да плачат пред нас, когато ни дават и последните си парички по 30 лева (за да изкараме 10 дни) аз, студентка в София, а сестра ми ученичка извън града!! От преди 1 година се налага да работим и аз, и тя, и да учим! Аз се оправям, студентка съм може и да прекъсна да не уча, но сестра ми още средно няма и трябва да работи и да учи, за да не умрем от глад!!!!! Как може да позволиш такова нещо, бати Бойко? Не ти ли е жал за нас!!?? Човещинка нямаш ли?? Ако КЪРТИЦАТА ЗАХАРИЕВ изплати заплатите и продължи да е шеф още след няма 2 месеца, ще е същата работа!! Аз да ви кажа, че този човек си има план! Нашите мини са много богати и той го знае много добре, цоцал е дълго време и има още много за цоцане!! Неговата цел е ГОРУБСО да фалира, след което той ще го купи и ще печели мнооого повече!!!

четвъртък, 1 март 2012 г.

Работник залага брачната халка, за да купи хляб за семейството си



В държавното дружество „Строителство и възстановяване" в Стара Загора от месеци насам са без заплати. Работници разказват, че са принудени да залагат венчалните си халки, за да имат пари за хляб. Хората  са отчаяни и настояват регионалното министерство, което е принципал на  дружеството, да вземе отношение по  проблема им.
 Част от работниците на държавната строителна компания в Стара Загора не са вземали заплати от половин година. При други, като Румен  Запрянов, забавянето е още по-голямо: „Казват, че няма…Имаме сметки, кредити, нетърпимо е… Всяка вечер в семействата ни има само кавги".
 Работниците разказват, че не са спирали работа  нито за ден,  но срещу това получавали само аванс от по 300 лева, и то за предходни месеци. От безпаричието и глада всеки се спасявал, както може.
 „Като тинейджър – мама ми дава, това е факт", каза Иван Пеев, работник в прдприятието.
 „Пръстенът отиде на жената, халката сватбената я заложих, за да взема пари за хляб", разказа Иван Стойчев.
„Работата избива на лудост, защото прав, здрав човек, да искаш от сина си, нямам никаква помощ, отникъде нищо не мога да взема", коментира Желязко Стоенчев.
novatv.bg

събота, 22 октомври 2011 г.

Работници от Ихтиман изнемогват, не получават заплатите си




Близо 400 работници от завода за чугунолеене в Ихтиман излязоха на протест срещу ръководството на фирмата. След като не получили заплатите си за 4 месеца, те са принудени да напуснат работата си и сега разчитат само на социалните помощи.

Стойне Карабонев, който е закупил дома си от завода, е един от близо 400-те работници, които остават на улицата. Някои са прекарали целия си живот в комбината.

„Съпругата е безработна, при нас са внуци, внучки... Оцеляваме. Ако не се получат тези пари наистина става страшно. Това са плащания по кредити”, споделя Карабонев, на когото заводът дължи над 3000 лева.

Преди години в предприятието са работили 1000 човека. Сега тук се издига статуя на леяр, а вътре има само няколко човека, които поддържат системите.

От средата на юли „Чугунолеене” АД е спряло всякаква работа. Причината - от НЕК спрели тока заради неплатени сметки. Работниците обвиняват ръководството за състоянието, в което са докарани. Задълженията към тях се изчисляват на над 600 000 лева.

Всички се надяват  слуховете, че комбинатът е закупен да са верни и някой ден ще получат парите си. А за Стойне проблемът трябва да се реши извън съда, защото иначе ще има забавяне.

„Представете си 3-4 месеца още, зимен сезон сме. Притесняваме се за насъщния и отоплението. И сутрин ако внучето ти каже - дядо, дай два лева, а аз нямам, имам ли право да му го кажа”, пита мъжът.

Ръководството на „Чугунолеене” АД не беше открито за коментар. Металурзите изпратиха писмо до премиера и главния прокурор, в което разказват за проблемите си.

бтв

понеделник, 16 май 2011 г.

Жената от контейнера

Гинка не знае, че Осми април е Международен ден на ромите.

Животът за нея е контейнер, в който тя рови, за да поддържа своя живот с отпадъците от моя живот. Идва на нашата улица към 10, оборудвана с пръчка, с която инспектира торбичките в контейнера. Несъобразителни хора, завързват ги на възел. И смесват хляба с обелките от картофите, сякаш не са чували, че хлябът се сърди, ако не се отнасяш към него с уважение. Гинка го поизтупва, но някой път пак не става за ядене. За разлика от картофените, обелките от краставици  влизат в работа. От тях Гинка прави таратор.С нея понякога си говорим, понякога си мълчим, докато пушим по цигара край контейнера.
„Кръвното ми пак много. Не мигнах, ти казвам. Вчера намерих две пържени филийки. Сухи, коравиии… Ама ги дадох на момиченцето ми, петгодишното. Цял ден не беше яло. Сутринта имаше малко хляб, изядоха го момчетата, че те ходят на училище. И чак като изяде малкото пържените филийки, се стреснах: ами ако съм го отровила? Яйца са туй. Пък и тия дни едно комшийче, колкото моето на години, си отиде, пило от шишето с отровата за кърлежи, не ми излиза от главата. Цяла нощ го надничах да не се е запенило детето. По-рано хората хвърляха кюфтета, един път цял салам намерих, ако щеш вярвай. Сега нищо. Криза имало, казаха по телевизора.”

Гинка е на 39 години, има пет деца.

„Всичките отгоре ми. Големият 23-годишен. От него не чакам да работи, вадиха му вода, знаеш. От 70 кила стана 49. Ще умре, Боже, ще ми остави още две деца върху моите. Другият 20-годишен, няма работа, на мен си го изкарва.  Баща му вика: „Няма да крещиш на майка си, знаеш, че има силни нерви.” Аз наистина имам силни нерви, сорцебиене имам, две помпи имам и много кръвно. Какъв ти лекар, не съм осигурена.”

Не всички от квартала ни харесват Гинка, но всички знаят, че не краде.

„Мина една жена от този блок, нагласена за работа, бърза-бърза, метна в контейнера и торбичката с боклука, и една чанта. Ха, викам, таз жена да не би да си хвърли чантата, без да иска. Гледам вътре банкоматови карти, лекарства, портмоне с два и осемдесет. Скрих чантата, чакам я. Ама не дойде да я търси. На другата сутрин пак бърза за работа, махам й. Знаеш ли къде ти е чантата, викам, при мене. Милва ме жената, пита какво да ми подаряла. Всичките ми документи бяха в чантата, вика, как да ти благодаря. Той Господ знае как да благодари. И наистина, след три месеца, вървя в дъжда и гледам в една локвичка 50 лева. Някой ги изтървал от джоба си. Ама като не мога да разбера стари ли са, нови ли са. Щото аз 50 лева не съм виждала. Иска ми се да вляза в магазина, да накупя една чанта работи и да ги занеса вкъщи, да ги шашна. Ама ако парите са стари, ще ме набият в магазина. Показах ги на мъжа ми, той вика шматко, едни пари не можеш да познаеш. Ами ако намериш 100, вика, хептен ще се уплашиш. Пък аз и не знам, че имало 100. И отиде в магазина мъжът ми, и купи осем хляба. О-сем! Голямо ядене.”

Гинка иска да работи.

„Като излезе демокрацията, като затвориха фабриките, извънредно друго стана. Ходя на борсата, моля се: Хвърлете ме на работа, бе! Няма.Таз нашата работа в контейнерите е опасна. Мъжа ми го биха. Много мафиози има. И наркоманци. Брат ми ме вика  в Испания да берем череши. Той е там от четири години. Видях го на компютъра, комшиите имат. Интернет се казва, ти сигурно си чувала. Направо нормален изглежда брат ми, но не е добре с мозъка. Много пие, как да ида в Испания при такъв човек? Майка ми се подлъга, отиде при него. Напил се, бутнал я по стълбата, счупила си гръбнака. Сега лежи неподвижима в Испания. Няма да ида да ме бутне и мен по стълбата. Тука ще си седя – гладна, жадна, прибрана. Българите и вий не сте добре. Идват хора да си хвърлят торбичките с боклука, спират се, приказват ми. Много приказват и все за болести. Кой от какво го рязали, кой лекар го объркал, пък после кой го оправил. На всички болестите им знам. Гледаш ги пременени, купили по един апартамент на оная евтиния, а отвътре същите като мене – бий ги на притеснение от сутринта.”

Като не намерила път към нищо на земята, Гинка решила да търси пътека към небето.

„Много църкви има в нашата махала, пастор до пастор са. Аз ходех, ама и тях ги видях, раздават си помощите помежду си. Бог ще слезе, в Словото го пише, не може да е лъжа. Никой няма да го усети като дойде, тъй пише. Той ще ни съди. Ти клатиш глава, ама Той вижда всичко. Сега ни вижда, като си пушим с тебе. И не само какво си говорим знае, ами и в сърцата ни вижда. Като разбрах, че ме вижда, където и да съм, не ходя вече в църквата, да им се ядосвам. У нас се моля. Всяка сутрин, ми. Първо за всичките хора – за света, после за бедните, за децата ми, за мъжа ми, накрая и за мен.”
Според всички нейни събратя, които на Международния ден на ромите ще произнесат речи, Гинка е възможно най-неинтегрирана. Защо обаче тя ми е по-близко и по-близка от произнасящите речи?
Веселина Седларска
В. „Новинар”