Бедни
са хората в Ямбол, или поне 95 % от тях- от тези, които не са емигрирали.
Една от тях е Ваня. Близо 10 години работи в месарски магазин в града. Шефът изглежда
и се държи като от борческите среди, но през годините плаща редовно заплатите
на тримата работници, а на празници дава и по някой лев отгоре. Като цяло няма
проблеми в магазина и тази история нямаше да е интересна ако борецът не
задлъжнял и се наложило да прехвърли месарницата на 20 годишната си дъщеря – с
непорочно кредитно минало.
Млада,
нафукана, видяла само медеца от живота, свикнала да й се угажда, новоизлюпената
фирмаджийка решила да задвижи магазинчето за месо и започнала да го управлява като
фабрика във Великобритания (в
началото на XIX век). 20 годишната дъщеря никога не е
работила, само е получавала от явния и сенчест бизнес на баща си и явно е възприела работниците като
собственост или като някакви животни, които трябва да лазят в краката й. Още в първите дни на „царуването“ си развива
параноя, че работниците може да увеличават неправомерно „голямото
възнаграждение“, което им дава и започва да осъществява контрол, на входа, на
изхода и през цялото време на работа.
Пребърква тримата работници,
чанти, дрехи. След това започва да се кара и обижда, дори пред клиенти на
магазина. Още след първият месец решава, че заплатите са много високи и трябва
да се намалят, независимо, че прагът на минималната работна заплата категорично
го забранява.
Да,
това може би е някаква реална картина на това, което се случва в много магазини
и всякакви фирми в обезправената и обезкървена наша родина. Но една вечер,
заедно с приятеля й – як младеж предпочитащ фитнеса и боксовата зала, незнаещ
къде е ямболската библиотека, решават че може освен в джобовете и чантите си
работниците да скрият колбасите някъде другаде и ги събличат голи – две жени и
един мъж и тримата над 50 години. Унижение, гавра, по-добре да беше им пръснал
мозъците с един пистолет.
На
следващия ден Ваня не отива на работа. На по-следващия също. Не иска помощ от
инспекцията по труда, защото знае, че няма да я получи – та нали бащата всеки
ден яде и пие с инспекторите в малкия град. Синдикатите нямат достъп до
частните предприятия – такава им е уговорката с капитала. Жената е вече на
възраст и знае, че много трудно ще си намери нова работа в малкия град. Може
дълги месеци да гладуват със сина й, който още е ученик, но не би се върнала в
магазина след унижението.
Ваня
дори вече не се надява, че ще дойдат по-добри времена, когато ще се появи
някой, който ще защитава и нея – работничката от малкия град.
Димо Казаков