Периодът между 2008 и 2010 г. беше сред най-тежките за икономиката на следвоенна Европа, като БВП на Европейския съюз през 2009 г. се сви с 4%, а безработицата достигна 10%. Как кризата се отрази на индустриалните отношения, тоест на взаимодействието между работодатели, работници и техните представители? Доклад на Европейската комисия от март 2011 г. хвърля светлина по този въпрос.
Като начало, кризите на капитализма не са довели до сплотяване на работническата класа: от 2000 до 2008 г. броят на членовете на синдикати спада от 27.8% до 23.4% от всички хора получаващи заплата в ЕС, като профсъюзите за периода са загубили почти 3 млн. члена, свивайки се от 46 млн. до 43 млн. души. Съкращаването на членската маса в профсъюзите е тенденция, която в Европа е започнала още през 1980-те години.
Но на този фон България показва различно развитие, което впрочем е характерно и за други страни като Испания, Италия и Белгия: увеличаване броя на работниците, членуващи в профсъюзи. Коефициентът за профсъюзна гъстота, който измерва броя на профсъюзните членове в структурата на заетите, за България нараства от 26% през 2000 г. до 29% през 2008 г. По този показател обаче оставаме под средното ниво за ЕС от 31% /тази статистика е изчислена от Българската стопанска камара на база приложена в доклада графика/.
Отделните страни в Европа показват различни коефициенти на профсъюзна гъстота, като като цяло най-ниска е тя в новите страни членки от бившия социалистически блок. В Швеция броят на профсъюзните членове сред работещите е 68.8%, в Дания 67.6%, трета е Финландия – докато в Естония показателят е 7.6%, а във Франция 7.7%. Обяснение за ниската профсъюзна активност специално във Франция ще намерим лесно, отчитайки силните социални аспекти на трудовото законодателство там.
На профсъюзния пазар в България пазарният дял на КНСБ е 69.8%, а на Подкрепа 19.1%, посочва се в документа на ЕК. Към 2008 г. общият брой на отделните профсъюзни организации у нас е нараснал до 29. В България броят на жените – профсъюзни членки, за разлика от другите южни европейски страни, където жените имат по-ниска позиция на трудовите пазари, всъщност е съпоставим с този на мъжете.
Ако по отношение на профсъюзното членство България показва по-малка активност от средната в Европа, по отношение на броя на работодателските организации сме на челно място в ЕС. Комисията е преброила 7 организации на българските работодатели, от тях 2 в сектора на малкия и средния бизнес. Пак сме напред, дори да уточним, че национално представителните работодателски организации у нас са шест. Само Италия /10/ и Румъния /13/ имат повече работодателски организации от нас.
Това дава основание на европейските анализатори да посочат, че докато на други места в централна и източна Европа само една трета от работниците работят във фирми, които са обединени в работодателски организации, то в Румъния и България нивата на организация на работодателите са „доста високи“.
Докладът на Европейската комисия покрива цяла серия от въпроси за икономиката на труда в Съюза, включително и трудовите аспекти на прехода към нисковъглеродна икономика, но предвид обема му от 230 страници, ще се ограничим до акцентите за България.
Сред тях изпъква фактът, че обхватът на схемите за колективно трудово договаряне в България не само че е двойно по-нисък на европейски фон, но е и в процес на упадък в последните години.
Друг важен акцент четем на стр. 39 от посочения доклад: приложените статистически анализи демонстрират, че България води в ЕС по отношение на разрива между организирането на работодателите и колективното трудово договаряне: процентът на хората работещи във фирми, членуващи в работодателски организации, в България е значително по-голям от броя на работниците, участващи в схеми за колективно трудово договаряне.
С други думи, работодателите в България имат най-голямата тежест в рамките на Европейския съюз да определят условията на труд и заплащането на своите служители. Нещо повече, докато в почти всички европейски държави разривът работодатели / колективни трудови договори се дължи на преимущество в броя на работещите по колективни трудови договори, то в България рекордният разрив се дължи точно на обратното, на превес на работодателските организации, което подсилва направеното по-горе заключение.
Ситуацията около българския работник става още по-неблагоприятна, тъй като традициите на българския трудов пазар говорят за много слаба активност при трудово договаряне извън основната работа, както и за слаба институционална структура за защита на интересите на работниците извън синдикатите.
В сърцето на Европа: Бенелюкс, Германия, Австрия, Италия, както и Франция, Испания и Словения, има много силни работнически съвети по места, които влизат в различни отношения със синдикатите и упражняват контрол върху синдикалните политики, докато тази практика отсъства от страни като Кипър, Малта, Гърция и България.
Все пак не може да се твърди, че българският работник е пасивен: в периода 2000 – 2008 г. по брой на работници, участващи в стачни действия, страната ни заема четвърто място в Европа след Гърция, Италия и Испания, с около 30 на 1000 работници.
Статистиката еднозначно показва, че по ръст на безработицата по време на кризата България се нарежда непосредствено след трите балтийски страни, като спрямо второ тримесечие на 2008 г., през второто тримесечие на 2010 г. заетостта е спаднала с повече от 6%. Това има своето обяснение и във факта, че за същия период броят на банкрутите у нас се е удвоил.
„Самонаетите работници и семейният бизнес беше особено силно ударен в България“ - посочва се на друго място в доклада на Европейската комисия. 10% от временно наетите загубиха работата си, докато при работещите на постоянен договор уволненията се ограничиха до 3%.
Възприетият и от България подход постоянната заетост да се подменя с временна може да има дългосрочен ефект върху качеството на работната сила, посочва се още в документа.
В България е характерно и неплащане на заплати, например на железопътните работници – безпристрастно продължават авторите от ЕК, разглеждайки казуса за ръста на трудовата неравнопоставеност породена от кризата. Като цяло, случаите на дискриминация на работници в България нарастват.
В България – както и Великобритания и Франция – минималните работни заплати бяха замразени заради кризата. Това доведе до ръст в неравенството в заплащането на труда, продължава анализът. „Това контрастира със страни като Полша и Португалия, където минималните заплати бяха повишени, за да се предпазят най-уязвимите работници“.
Кризата в България е довела до поява на различия между социалните партньори, разказват анализаторите. Подреждайки европейските страни в три категории, България попада в третата – където преобладава несъгласието между социалните партньори. Смяната на правителството през юни 2009 г. не е довела до незабавен резултат.
Докладът взема отношение и по въпроса за минималната работна заплата в България, която, както знаем, е далеч най-ниска в Европа.
