Писмо от Пловдив

Наскоро получихме следното писмо от Пловдив:

В Медицински център „Сонел Фарм“ ООД, Пловдив, собственик д-р Атанас Фурнаджиев, не се изплащат заплатите редовно от години – на 3-4-5 месеца по един аванс или хвърли по 250, 300 лв. и се оплаква, че икономиката много зле. Бившата му вече жена всеки месец си купуваше нов Мерцедес, а върхът на наглостта беше, като се оправда, че парите за заплати са отишли за подкупи, да се осигуряват държавни предприятия.  

Професия машинист: Живот по ръба на железния път

/Тази статия ни беше изпратена от един локомотивен машинист, придружена със следното кратко писмо: „Може ли да помогнете да върнем І-ва категория труд на локомотивните машинисти? Непрекъснати смени, понякога над 12 часа до 18! Шум и вибрации над допустимите норми! Облъчване от тока! Постоянен стрес! Недоспиване! Невъзможност да се храниме като хората! Липса на тоалетна и други такива!” – Раб. глас/

Професия машинист: Живот по ръба на железния път

Работят в риск като летците, но едва свързват двата края и никога не спят спокойно

Автор: Галина КОНСТАНТИНОВА

04.07.2014  

За професията на локомотивните машинисти казват, че е най-близка до тази на летците. Управлението на скоростните машини и в двата случая изисква железни нерви, максимална съсредоточеност и специфични умения, трупани с години обучение и практика. Неслучайно част от тестовете за машинистите и летците са доста сходни. Инцидентите и в небето, и на релсите най-често не минават без жертви. За машинистите стресът от катастрофите е много по-голям, защото обикновено те виждат отблизо  сблъсъка с автомобил или човек на пътя, а в същото време нямат никаква възможност да спрат навреме.

Само преди два дни на железните пътища край Пловдив смъртта си намериха двама души.  Девет са инцидентите на жп прелези  от началото на годината, убитите са 10, ранени са шестима. Оплакахме жертвите, но никой не обели дума за машинистите, участвали в инцидентите с фатален край. А тяхната наистина не е лесна. За разлика от катастрофите по шосетата, при тези на релсите почти никога машинистът не носи вина. Споменът за случилото се обаче остава за цял живот. При 98 процента от тези инциденти вината е на шофьорите на автомобилите, категоричен е Владимир Тодоров от Асоциацията за пострадали при катастрофи.

Как се борят със стреса от срещата със смъртта на релсите локомотивните машинисти? От две години съм пенсионер, всяка сутрин искам да забравя 25-те години, прекарани в железниците, казва машинистът Тодор. Това не е възможно, контрира го колегата му Васил, това е все едно да забравиш майка си. 

С това, че за теб няма ден и нощ, че почти никога не почиваш в събота и неделя, че ядеш, когато можеш, и спиш по график, че нямаш време за семейството си, с времето се научаваш, казват машинисти със стаж по 20-30 години в локомотивите. И срещу всичко това живееш бедно, едва свързваш двата края и рядко спиш спокойно. Избралите тази професия обаче са силни мъже. Единственото нещо, с което никой машинист не може да свикне, е смъртта на жп релсите. Между професионалистите с по 20-25 години стаж почти няма човек, който да не е имал поне два-три, а в повечето случаи и 10-12 инцидента на пътя. Ако самоубийците, които лягат на релсите, знаят какво причиняват на локомотивния машинист, доста ще се замислят дали да изберат този начин за пренасяне в отвъдното, казват психолози.

Кошмарът да видиш очите на човека, решил да сложи край на живота си на релсите, не се забравя никога. Ужасът от ситуацията е двоен,  защото, от една страна, машинистът е на метри от самоубиеца и вижда дори изражението на лицето и блясъка в погледа му. От друга страна, той знае, че нищо не може да направи, за да предотврати катастрофата. Спирачният път на тежките влакови композиции е толкова дълъг, че смъртта на човека на релсите е предизвестена. На съвестта на машиниста тежи още една тежка отговорност - безопасността на пътниците, които вози във вагоните. Обикновено на последно място в тези драматични моменти машинистите мислят за риска за собствения си живот.

Никой от машинистите в системата не желае да разказва за черните дни в кариерата си. Това важи и за тези, които вече са излезли от нея и са се пенсионирали. При смъртен случай винаги има следствие. Машинистът веднага се обвинява за убийство по непредпазливост. Следват поне няколко разпита в полицията. Всеки път катастрофата се преживява отново. Кръвта ти нахлува в главата, докато  даваш показания, споделя един от опитните машинисти. Обикновено накрая следствието се прекратява, но нервите никой не може да ти ги върне, категоричен е пенсионерът. 

Когато ударих за първи път жена, легнала пред влака, след 30 секунди ми излезе огромен херпес, разказва Антон. Пътувах към Варна. Треперех целият като лист. Не можех да продължа да работя. Дежурният ръководител ми даде валериан. Пратиха бригада и ме смениха, спомня си ветеранът. До края на кариерата си е преживял 12  инцидента. Не желае да си спомня и да разказва за нито един от тях. Излизах от София, когато на релсите легна клошарка, главата изхвърча като отрязана от гилотина, разказва колега на Антон.  Срещам приятел и той ми казва: Тошо, знаеш ли, че дъщерята я сгази влак, спомня си Тодор. Вдигнах кръвно и само си помислих: Ако аз бях машинистът, как ще го гледам този човек, като ми е съсед и ми е набор, споделя Тодор.

Всеки от тези силни мъже търси свой начин да надживее този стрес. Никой освен колегите им  не може да разбере колко дълго споменът за смъртта на непознати хора на релсите се връща в главите им.  Друг освен колегите им не може да проумее как безсънието ги мори нощ след нощ, а когато заспят, сънуват катастрофата и лицето на жертвата. 

Това е нещо като синдрома "Афганистан”, казва  възрастен железничар. Както войниците, преживели ужаса на войната, се събират в свои общности, основават клубове, за да си говорят с братята  по оръжие, така и пенсионираните машинисти имат своя явка, която не пропускат нито ден. В кафенето си говорят  за спорт, за коли, за риболов, за футбол, за политика. Но ако някой бръкне в раната им и подхване приказка  за смъртта на пътя, машинистите гледат по-бързо да сменят темата. Те предпочитат да говорят какво трябва да се направи, за да се сведе до минимум смъртта на релсите. Предложенията им са делови, лесни за изпълнение и не струват скъпо. Дори обратното. От тях БДЖ може дори да спечели, убедени са машинистите.

Първото предложение на машинистите е на прелезите да се поставят камери. Така е в Германия. Глобата за нарушение е 1000 евро. Опитът сочи, че откакто са монтирани, броят на произшествията е сведен до минимум. В Пловдив също има подобен опит. На Ягодовския прелез бяхме полудели от шофьори, които се надпреварваха с влака, разказват машинисти. Някои от хората притичваха пред локомотива, други с автомобили караха като на рали и се разминавахме на косъм, припомнят си локомотивните машинисти. Има такива, които дори се смеят и ни показват среден пръст, че са били по-бързи от нас, споделят машинисти. Когато е монтирана камера на прелеза, водачите извън станали дисциплинирани, защото се разчуло бързо, че там снимат и глобяват. Преди години локомотивните машинисти имали задължение да дават в КАТ номерата на автомобилите. После отнасяли глоби. Ако се възстанови тази практика, това също ще помогне за дисциплинирането на шофьорите.

Ние сме далеч от европейската практика, където има прелези с метални прегради, които се повдигат срещу колата заедно с бариерата и не позволяват да премине, казва бившият машинист Антон. Но камерите са добра превантивна мярка, която върши работа, категоричен е той. Колегите му дори предлагат глобите от хулиганите шофьори да отиват по сметка на БДЖ. Така фалиращата фирма може да запълни сериозна финансова дупка.

Втората задължителна мярка според машинистите е обезопасяването с мрежа на трасето на жп линиите. Според тях това е задължително поне за населените места. Защо автомагистралата е оградена от край до край, за да не минават животни и хора, а трасето на влаковете не е, питат се машинистите. 

Третата превантивна мярка е жестоки глоби за хулиганите на пътя. Машинистите са категорични, че ако тези прости правила се приложат, катастрофите с влакове ще намалеят драстично, а психичното им здраве ще  е далеч по-съхранено.

marica.bg

Отворено писмо на дадените под съд работници от „Лесопласт“-Троян

„С какво сме виновни ние, които му изкарваме парите? Какво толкова иска от нас? Останаха ни само дрехите на гърба. И ръце, с които да му работим. Защо не погледне надолу, да ни види и попита. Да поговорим. Заобикаля ни като прокажени. Подиграва ни се, демонстрира надмощие и власт. Къде е собственика на завода, В. Стаменов? Чуйте ни г-не! Ние не искаме да не работим. Искаме достойно заплащане за труда, който полагаме. За 3-сменния режим, за условията на работа, за рисковете. Трябваше ли да се стига до тук, г-н Стаменов? Или не Ви пука – роби има и ще има. Вие сте израснал в по друг строй, дано проговори съвестта Ви.“

Припомняме: 42-ма работика от Троян – на съд за „незаконна стачка“ http://rabglas.blogspot.com/2013/03/42.html

Писмо на работник от ВМЗ до директорката на ПГ „Ген.Вл.Заимов“ г-жа Адърска

Госпожо Адърска,

Поставете се на мястото на родителите!!! Ще Ви е хубаво ли и Вие да не взимате няколко месеца заплата и да не знаете как да си плащате ежемесечните разходи?! Предлагам Ви да напуснете работата си като директор на училището, за да видите другата страна на монетата!!! Вие трябва като преподавател да се гордеете с тези деца, изразяващи гражданската си позиция с един напълно мирен протест!!! Не съм политически обвързан. Това не е незаконно, което направиха възпитаниците на гимназията!!! Законно ли е според Вас тези деца да нямат пари за закуска да си купят в училище!!! Какво остава за учениците от другите населени места в Карловския регион?! Някои от родителите дори не могат да пратят на училище своите деца. Не проумявате ли, че ако всичките ученици в гимназията бъдат спрени от родителите си, ще трябва да се затвори това елитно училище?! Това важи и за останалите училища!!! Помислете върху думите и действията, които искате да предприемате!!! Това за мен е натиск върху Вашите възпитаници от Ваша страна!!! Не Ви прави чест, госпожо директор, засрамете се!!!

Иван Лъжански, работник от ВМЗ

Това писмо се появи като отговор на твърденията на директорката Адърска, че "протестът на учениците е бил незаконен и вместо да помогнат на родителите си във ВМЗ, те по-скоро са навредили", както и на призивите й към учениците "да запазят гражданско поведение" и да "възстановят добрия тон" /РГ/

 

Писмо на работник от ВМЗ-Сопот до Раб. глас

Аз съм един обикновен работник,  борещ се за правата си и за това, което ни дължат, и за усмивката на детето си най-вече. Може хората във времето да ме забравят, но искам моят син да се гордее с мен и да споменава името ми с усмивка и с гордост за това, че не съм си мълчал и не ме е спирал студът или лъжите, които ни говорят от почти месец, затова, че съм се борил след време той да е по-добре. Надявам се всички там да сме за това, не за сензацията и за това, че ще ни дават по телевизията. За правдата, за справедливоста, които никога няма да възтържествуват за жалост. Ето за това сме там.

***

Това писмо получихме днес, 7 януари 2013 г. Само с едно не сме съгласни в писмото - че „правдата и справедливостта няма да възтържествуват“. Ние сме убедени, че един ден ще има правда и ще има справедливост. Иначе никога нямаше да се захващаме с това, с което сме се захванали. (Раб. глас)

Писмо в подкрепа на Сашо Стойков

/получено чрез фб/

Подкрепям с цялата си душа и сърце молбата на този млад човек! Живяла съм в България 12 години и тя ми стана много близка, като втора родина. Напуснах мила България, защото много болка и страдание има в тази прекрасна страна, много хора страдат, младите бягат, а възрастните ги очакват тежки старини. Ако може да се помогне на това семейство с подписка, аз се подписвам не само с ръката си, но и с душата си. Подкрепете Сашо Стойков и милата му майка! Нека си помагаме един на друг! Обичам България и душевен народ на тази мила страна!

Лариса Бондарчук

ПОМОЩ! ОБЩИНА СЛАТИНА ИСКА ДА ИЗХВЪРЛИ МЕН И БОЛНАТА МИ МАЙКА НА УЛИЦАТА!

Аз съм Александър Стойков, безработен млад човек на 23 години. Обръщам се към Вас, журналистите, а чрез Вас – и към българската общественост, с това отворено писмо, което днес подадох до Столична община – кмета на гр. София г-жа Й. Фандъкова. Причината да се обърна към Вас, е решението на община „Слатина” от 27.07.2011 г. да изгонят мен и болната ми майка от обитаваното от нас общинско жилище. Въпреки направените от мен и моите близки всички възможни постъпки (пълно изплащане на дължимите сметки, наеми, подаване на молби и жалби), ние сме застрашени да останем на улицата в петък 12.08.2011 г., когато изтича срокът за напускане на жилището.

Разказвайки за тежките премеждия, през които преминава моето семейство, се надявам да получа подкрепа в неравната битка за живота ни.

Каня всички, заинтересували се от съдбата ми, да дойдат утре, на 10.08.2011 г. (сряда) от 9.00 ч. пред сградата на община „Слатина” (бул. "Шипченски проход" № 67), за да получат повече информация по моя случай и да окажат своята подкрепа в поредния и може би последен опит да променим решението на общинските власти.

Благодаря предварително за вниманието и подкрепата.

ОТВОРЕНО ПИСМО

от

Александър Д.Стойков, на 23 г.

Уважаема Госпожо Фандъкова,

            Желая да започна своето изложение с кратко описание на условията, при които протича моя и на моето семейство живот, за да придобиете представа какви могат да бъдат последствията от решението на Кмета на район „Слатина”, в случай че то бъде приведено в изпълнение на 12 август тази година. Ще опиша и досегашното развитие на взаимоотношенията ми с общината във връзка с ползвания от мен имот.

            Живея от малък в София заедно със своята майка, която до израстването ми е имала грижата постоянно да се труди за осигуряване на нашето съществуване. Като ученик насочих влечението и способностите си в областта на изобразителните изкуства – последователно завърших основно училище с изучаване на живопис и националното училище за изящни изкуства „Илия Петров”. Изкуството за мен е от голям интерес, завърших ученето си с отличие. Още от тези години усърдно работих през летните ваканции - най-често на строителни обекти, за да участвам в издръжката на семейството си. След завършването си продължих работа в строителството, цеховото производство (на мебели), монтажа на климатични инсталации и в други области на производството и услугите. Това ми създаде много нови практически умения и съзнанието да изкарвам съществуването си с честен и упорит труд. В свободното си време с удоволствие продължавам да се занимавам с изкуство – дърворезба, витражи, изготвяне на илюстрации.

            Нашето двучленно семейство не притежава имот, в който да живеем, нито имаме роднини, които да ни осигурят подслон. Затова още от подрастващите ми години живеем в общински жилища – предишното и настоящето все в район „Слатина”, София. Настаняването ни в настоящия апартамент стана през август 2006 година и на мен се падна отговорността, още докато бях ученик, да сключа безсрочен договор с общината за ползването му. Предвид на социалното ни положение тогава получиме съдействие от добронамерени хора, които се застъпиха пред общинските власти да ни бъде предоставено това ново място. В периода до 2010 година, когато аз и моята майка имахме постоянна работа, съумявахме да покриваме редовно, с малки изключения, ежемесечните ни разходи за наем, ток и студена вода. Единствена сериозна грижа представляваха получаваните сметки от „Топлофикация” за ползването на топла вода (парно не сме ползвали в настоящия апартамент от самото начало). Причината за това е, че 4 месеца след настаняването ни от „Топлофикация” ни известиха, че дължим над 1200 лв. за топла вода, като твърдяха, че това не са стари задължения, а е натрупана сума за периода август-ноември 2006 г (!). Тогава подадох жалба до тях, която остана без последствия. Обаче през годините от това дружество нееднократно са отказвали да плащам текущите сметки под предлог, че не съм покрил разходите по първата, най-голямата (ще кажа раздутата) от тях сметка. Така задълженията постепенно се трупаха, превръщайки се в едно все по-непосилно бреме, каквото е и към момента.

            Истинските притеснения за моето семейство дойдоха обаче през януари 2010 година по линия на общината. Тогава общинските власти ме уведомиха, че са прекратили сключения между мен и тях договор за наем на жилището. Причините, които бяха изтъкнали са, че съм забавял месечните си вноски към тях и заплащането на останалите комунални услуги. Съответно, аз започнах все по-често да посещавам община „Слатина” с надеждата да получа уверение, че няма да бъдем изхвърлени на улицата. И да, такова ни бе давано от районния кмет г-жа Антоанета Апостолова и служители на отдел „Жилищно обслужване”, при условие да подновя плащанията, както и сторих.

            През лятото на 2010 година обаче две обстоятелства влошиха извънредно много нашето социално положение. Аз останах без постоянна работа – съкратиха мен и десетки други служители поради „намален обем работа”. Това положение с малки прекъсвания продължи от август 2010 г. до средата на месец март 2011 година. Майка ми Димитрина почти по същото време (началото на есента) влоши тежко здравословното си състояние, напусна работа поради невъзможност да продължи да работи и все по-често болките я оставяха трудноподвижна и на легло. Дойде и зимата, която беше сериозно изпитание в нашия живот – ние безработни, а нуждите от издръжка все така постоянни, даже увеличаващи се. Едва през март временно намерих работа като охрана, но този месец и малкото работа почти с нищо не облекчиха положението ни. Не друго, а моите верни приятели ни оказаха морална и материална подкрепа, която имаше голямо значение за нас и върна надеждата ни, че е възможно отново да водим нормален живот.

            На 18 април 2011 година общината поиска доброволно в 10-дневен срок да освободя апартамента, защото съм забавил плащането на наеми и имам няколко просрочени комунални сметки. Подадох молба да не бъде пристъпвано към изпълнение на решението за освобождаване на апартамента, тъй като постоянно търсех работа и вярвах, че нещата ще се подобрят. Увериха ме (устно, писмен отговор на тази си молба не съм  получил и до момента), че ми дават 2 месеца отстрочка. През май и юни вече  намерих временна работа, доходите от която веднага насочих към покриването на натрупващите се текущи парични задължения. Съумях да покрия и здравните осигуровки на болната ми майка, положението й се стабилизира и това допълнително подобри живота ни. Все по-често обаче започнаха да тропат на вратата ни за натрупани сметки. Залепиха на вратата ни заповед за изпълнение по образувано заповедно производство от „Топлофикация София” АД в Софийски районен съд. Обжалвах заповедта за изпълнение в законоустановения 14-дневен срок и задълженията ми тепърва ще трябва да бъдат доказвани от „Топлофикация София” АД по съдебен път.

            На 27 юли 2011 г. кметът на район „Слатина” издаде заповед за принудително изземване на общинския апартамент, обитаван от мен на 12.08.2011 г. от 10,00 часа със съдействие на полицията, ключар и хамалска бригада. Според мотивите на общинските власти не съм плащал повече от три месеца консумативни разноски по общинското жилище.

           

Бих желал да обърна внимание на следните факти и обстоятелства, известни на общинските власти, но не взети предвид при постановяване на посочената по-горе заповед, а именно:

1. Дължимостта на задължението ми към „Топлофикация София” АД и неговия размер ще бъдат установени след постановяване на решение на Софийски райнен съд и неговото влизане в сила.

2. Сключил съм Споразумение за разсрочено плащане със „Софийска вода” АД, съгласно което трябва да изплатя задълженията си за студена вода в периода от юни 2011 г – до ноември 2012 година. Съгласно условията на споразумението заплатих 200 (двеста) лева първоначална вноска, които с големи трудности събрах и внесох. Следващите вноски съм заплатил в срок, съответно 1-вата до 30.06.2011 г. в размер на 26.88 лв. и втората в срок до 1.08.2011г. в размер на 26.00 лева. Същевременно заплащам и текущите сметки, като към днешна дата нямам никакви просрочени задължения към дружеството.

            3.  Неплатените към 27.07.2011г. 2 (два) месечни наема към район „Слатина” за месеците юни и юли! (а не за посочените в заповедта месеци) вече са заплатени от мен, заедно с дължимия наем за месец август 2011г.

    

Уважаема Госпожо Фандъкова,

Видно от изложението ми за последните година и половина съм приканван да напусна жилището вече три пъти. Много често това ставаше в най-трудните за мен и майка ми моменти, в които с неимоверни усилия се спасявахме от най-крайна нищета и мизерия! Недоумявам как общината, която е натоварена от обществото да изпълнява социална и обществена функции в полза на всички българските граждани, прави всичко възможно, както е видно от гореописаното, да избегне тези свои задължения.

     Ако ни изхвърлят от общинското жилище, аз и майка ми оставаме на улицата. Нямаме къде да отидем, нито имаме пари. С тези си действия властите в община „Слатина” ни обричат на мизерия, глад (защото вероятно като бездомник ще загубя работата си) и пълна невъзможност за съвземане от и без това тежкото ни положение.

МОЛЯ за Вашата намеса при разрешаване на случая и за Вашето разпореждане принудителното изпълнение на 12.08.2011г. в 10.00 часа да бъде спряно. Моля също така да отмените заповед № РД-09.196/27.07.2011 г. на Кмета на район Слатина – Столична община.

С уважение:

(Ал.Стойков)